Две ризи ако имаш...

22.05.2022г

Днес сутринта, докато прекосявахме със сина ми София с такси, звучеше радиопредаване, в което водещите задаваха въпрос, и събираха отговор от гостуващи и обаждащи се по телефона случайни слушатели, попаднали в същото задръстване като нас. Въпросът беше: "Кое е по-важно в днешно време - да можеш да дадеш една риза на ближния, ако имаш две, или да можеш да влезеш в обувките му?"

Бяха ми интересни отговорите, повече от въпроса, защото аз своя отговор имах още на третата секунда след питането. Слушах с интерес, макар че следях пътя изнервено, закъснявахме и съзнавах, че имаме десет минути да стигнем, а времето което беше нужно в такова задръстване беше поне 4 пъти повече. Освен това ме разсейваше и физиономията на вече порасналото ми дете - блед  тийнейджър, с широко отворени очи, замаян и с вид на страдащ от морска болест. 

Докато се чудех, първо дали ще светне червен светофар или първо ще повърне детето без да успея да помоля шофьора да спре, радиоводещата прочете изразително отговор на въпроса от една известна женица. Та тя казваше:  "Разбира се, че давам риза, не една, а двете ще дам, но не се разделям със собствените си обувки, тамън съм си ги намерила, удобни са ми, меки са, хубаво ходя с тях и ми пасват, не ми миришат. В никакъв случай не искам да влизам в чуждите на ближния. Ама хич!" 

И мен това, много, ама много, ме развесели. Беше така чисто и ясно. Без миг колебание. Прозвуча много автентично. Дори за миг забравих да следя пилотирането на така всеотдайния шофьор, който правеше всичко по силите си да ни заведе навреме, минавайки по всички тесни улички и да си заслужи сметката, която щях да платя (която всъщност наистина си струваше, само с нас си изкара цяла надница) Развеселена, дори забравих да погледна и сина ми как е, дори спрях да ровя трескаво в чантата за пликче, като онези в самолета, ако се наложи. Обикновено винаги имам. Заинтригува ме отговорът с обувките и се заслушах по-внимателно. Бях любопитна за коментарите. Водещите се смееха в захлас на това изказване и приветстваха следващите. Повечето от тях твърдяха, че по-важното умение е да "можеш да влизаш в обувките на ближния", че това е така често споменаваната емпатия, чуваха се изрази от ненасилствената комункация на Розенберг, разказваха се лайт мотиви като лозунги, ала Даниъл  Голман, говореше са как всяка личност има своя вселена и ако ние искаме да бъдем добри, архангели, да докоснем божествените искрици трябва да бъдем добри към ближния... и да му носим обувките!

Честно казано малко се озадачих. В нюейджмодърн епохата, в която явно още живеем, всичко взе да изглежда ужасно ясно, твърде лесно и допустимо..., че чак взе да ми става байгън.

Каква емпатия, какви обувки?!. Вече толкова ли лесно изглежда всичко, че може дори да го опосредствим, сякаш е....просто като "две и две"

*две ризи, две обувки

Замислих се. Превъртях отново въпроса и през себе си, и трисекнудния отговор, който първоначално аз си дадох, отново си го потвърдих. Този път за тридесет секунди. След три минути опитах пак. Дадох си сметка, че хората сме склонни да противопоставяме неща, които не стоят едно срещу друго. Харесва ни и да следваме тенденции, просто за да сме в крак с модата. А какво и дали е модно всъщност е един съвсем различен въпрос.

Изравняваме емпатията с влизането в обувките на ближния. Приемането като неутрален - с добрина към ближния. Звучим хем търговски добре, хем някак извисено. Поне коментарът на жената с немиризливите обувки звучеше искрен, по човешки. 

Да, ама...нека пак повторим въпроса: Кое е по-важно - да можеш да дадеш едната си риза на ближния или да можеш да влезеш в обувките му?

Не, кое те прави по-актуален и повече от другите, а кое е по-важно да можеш.

Сега аз ви питам! Очевидно и двете са важни. Очевидно се отнася за ближния. И за Даването. Дали на риза за ближния, или обувките от него на нас... Очевидно става дума и за моженето. 

Мислих си, че трябва да можеш да даваш втората си риза. Първо. Аз така отговорих

Първо нея трябва да мога да давам. Все пак става дума за ближния. И за две ризи. 

За това да му осигуриш от твоята топлина, от твоята светлина, от твоите дрехи....не дословно, не буквално, не мислостиво и не благотворително. А метафорично.

"Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си." Така пише в Библията.

Вярвам, че човек трябва да се научи да дава излишното му. Ако има две ризи, едната ще задържи за себе си, а другата ще даде на своя ближен. И ризите не са метафора само за материалности. Така мисля аз, в това вярвам аз. И ако можем да даваме от себе си, на своите близки по дух, по сърце, по интерес, по смисъл, по убеждения....то ще можем да умножим заедно даденето и после да получим отново, заедно.

Ако можем да научим на нещо, да им дадем от Светлото си, тогава ще можем да кажем, че сме добри. Поне с ближните.

И през даденото (ни) ще ги разберем.

Затова вярвам, че първото важно е да дадем втората си риза на ближния

а после, ако е нужно, 

той сам ще ни разкаже за обувките си, и какво е в тях,

защото и наша грижа е да не оставяме близките си ...и голи и боси ...

както и те, нас!

Метафорично.

А емпатията, е хубаво нещо. Не винаги ни се удава, но хубаво е да опитваме.

Всеки индивидуален вътрешен свят е сам по себе си цял и различен, с различни свои истински правила, важни само за него си. Всички чужди правила пак могат да са смислени и обясними. 

Мисля, че затова е трудно да емпатираш на значимите ти, ближните ти хора. Онези, които имат значение и за твоята вселена.

Онези, за които на първо място трябва да се научим да даваме, това, от което имаме повече.

независимо какво е в техните обувки...

и това се нарича грижа,

и това се нарича обич!

А иначе историята от деня продължи- 

С историите по радиото, в които повечето коментиращи, с идеята да са модернодобри разказваха, как ще оставят ближните си без ризи, докато им взимат обувките. Но мен и това ми беше мило, тихо се помолих, че като обуят обувките им, ще разберат как се чувстват ...без риза....и тогава ще поискат да дадат втората си.... затова се усмихнах. И заради себе си с надежда за времената,  когато и аз заставам в позиция 'пробвайимойтеобувки'. Все пак, още вярвам, че всички можем да сме щастливи, винаги и по всяко време и, че има идеален свят за това. 

Аз самата, не съм от най-добрите даващи хора по тоя свят. Знам, че и ближните са на това мнение, но се надявам и да знаят, че всичките си ризи, ще разделя с тях.

А колкото до бързането и таксито - стигнахме съвсем навреме, а наистина нямаше шанс да се случи без всеотдайността на шофьора. Тийнейджърът до мен, не повърна в колата, но само защото слязохме секунди преди това. Накара ми се, защото е закусвал по мое поръчение, заради което му е станало лошо, но после се сети, че винаги му става в такси същото. После отиде на изпит със замаяна глава и нов опит за летене по софийските улици. А аз, аз останах да го чакам. 

Поседнах в едно малко кафене и се замислих за ближните, за които в миналото, май ... нямах втора риза...

Иска ми се да знаеха,че ако имам възможност отново в този живот, бих ушила за тях сама... нови бели ризи.

Но не се обадих, за да го заявя. Не знам как щяха да тълкуват отминалото си неполучаване. 

Може би, някой ще каже, че е защото не знам, какво е в обувките им...

Може би е така,

но 

ако не можеш да осигуриш първо риза на значим, 

ще има ли смисъл да обуваш обувките му?!

Ле.

22.5.22

*Оригами ризка и обувчици. Модели и схеми от интернет. Ризката е известна на всеки. Обувчиците може да видите тук.