От точица до хоризонт... и нататък!

Имало едно време една точица.

Не от онези, които се слагат в края на изречения, а от онези, които се раждат в началото.
Крехка, без посока, но с потенциал. 
Толкова миниатюрна, че съществувала почти незабележимо - неродена като тяло, а само като възможност. В нея нямало все още никакво движение, нито обвързване, нито история. 
Само място.

Но пък имала очички, не била само координата. Била гледна точица. Родила се...

Миниатюрно малка, с малки очички, които не виждали по-далеч от кръглото ѝ топчесто носле. Напълно естествено- малки кръгли очички, малко топчесто носле. Живеела с разбирането, че светът е малък и кръгъл. Заглеждала се  в красивите му отблясъци, приличащи на отражения в сапунено мехурче.

Светът около нея действително бил мек и сапунено прозрачен. 

Мехур от илюзии, отразяващ слънцето като обещание.

Малка, тиха, кръгла, тя гледала света през своя център – съвсем мъничко зрънце перспектива, в което обаче живеели всички цветове, всички надежди и всички нейни въпроси.

Други точици летяли наоколо – някои мълчаливи, други шумни, но всички затворени в своите мехурчета на възприятие. Никоя от тях не подозирала, че светът е повече от това, което очите позволяват да се види.

Но нашата точица, тази за която ви разказвам - женска по душа, съзидателна по природа – умеела не само да гледа, а и да усеща. С всяко усещане и с всяка нова мисъл за непознатото, тя леко се разгръщала. Очертанията ѝ се разширявали – първо съвсем малко, после още.  И още.

И пораснала. Станала стабилна гледна точка.

Докато един ден не срещнала друга. Различна, по-плътна и уверена, тежка като малка вселена, която се носела с ясна посока, мъжка по принципи.
Тогава между тях се отворило пространство. Живо пространство - пълно с думи и ритъм. Малко плащещо на пръв поглед, но гарантирано закрепено от Ахимса.

Това не било просто среща, а подравняване. 

Двете точки, започнали да строят линия една към друга. Линията ставала плоскост. После преминавала във форма, а накрая - в цял Смисъл. Така точките си създали архитектура на свързване.

Разширявали се. Без да се губят.
И изграждали. 
Не самостоятелно, а като съставки. 

На кръгозор.

Можело да се види, че там, където построили кръг, там се образувала воля.

Не обикновена воля, а от онази подреждащата воля. Камъче до камъка. С чувството за иззиждане и с мисъл за носимостта. За да е гаарантирано създаването не само на здрав мост, а на... арка. 

Защото само ако имат воля за подреждане, гледните точки порастват в кръгозор. 
А когато се срещнат... могат да се превърнат в... хоризонт.

Разбира се, че не всяка среща на кръгозори е такава. Някои си остават само сблъсъци, други - илюзии в сапунени мехури. Но онези,за които се разказва в тази наша история- са!

Истинско подравняване. И истинско разгръщане.

Към каквото се стремяла и нашата точица.

Стремеж да е онзи кръг, който започва от точица, разширява се през създаването и остава отворен.

Тя била родена, за да се научи да се разширява. Било някак, някъде написано, че пространството в нея трябвало да се изпълва с други гледни точки, с разбиране и да порасне в... кръгозор. Била предвидена да се подравни по свързването и смисъла след това и да се разгърне до хоризонт.

Написан някак някъде бил този стремеж.

Достатъчно е да е готова!

----

Както и ние! Ние, с вас.

Достатъчно е да сме готови!

За гледни точки, които разтварят, а не свиват. Да създаваме, а не да затваряме.

Иначе какъв е смисълът на всички разгръщания, ако не - готовността ни да се разпознаем като съставка на нещо по-голямо?!

Достатъчно е да сме готови, нали? От точица....до хоризонт....и нататък!

Нали?! 

Нали, когато една точица се разгърне до хоризонт, вече не може да бъде затворена в нещо по-малко от ...безкрайност?

∞

Ле.

#Лелирично

 #автентеЛЕлично

#Leproject

Незабравимo

 

Незабравки. Това са любимите ми цветенца още от дете. Много ги харесвам, много ме привличат, може би защото никак не се натрапват. Мънички, обикновени, но ако ги погледаш достатъчно дълго, ще разбереш, че не са изобщо обикновени сини цветчета. Цяло усещане са си. Като дете не знаех никакви символики за тях, просто ги харесвах. А и името им ме впечатляваше. Днес - още повече.

Дали според предпочитанията си и ежедневните си харесвания можем да се самоопределим?! Мислила съм си го, чудила съм се. Дори когато става дума за цветя и цветове, все нещо сигурно предпоставя.

Възприятието през очите от една страна, но привличането на погледа от друга. 

Сетивно. Сякаш се предчувстваме. 

Естествено, без да е съзнателно, когато нещо просто ни харесва и по-късно разбираме, че всъщност ще ни стане... важно.

Може би затова ги рисувах. 
С капки синя нежност върху хартия,
за да бъда незабравена.

Незабравки.

Името им звучи толкова хубаво.

Поглеждаш букетчето. Фокусираш се върху едно цветче. Наум ти идва веднага името.

И оттам – асоциация за нещата, които не забравяш.

Аз не съм от тези, които забравят лесно. 

Виждам ги – тези малки, сини, крехки цветчета – и знам, че някои спомени са точно такива. Крехки, нежни, трицветни, сини... незабравими. Не си ги избираш. Но ако ги погледаш достатъчно дълго... са като цветята. Просто се появяват край пътя, поглеждаш и се чуваш: „Аз съм тук“.

Гледаш ги. После продължаваш. Незабравил. И носиш със себе си.

Много ми се иска да отбележа разликата между „помня“ и „не забравям“.

Много!

Незабравки.

Името им звучи толкова хубаво.

Поглеждаш букетчето. Фокусираш се върху цветчето. И наум ти идва веднага …(кое?)...!

Благо...

Благата вест не е просто новина, нито обещание. Тя дори не е метафора, а принцип. Велик, неизменен закон, по който всичко, което е било, всичко, което е, и всичко, което ще бъде, се ражда чрез изричане.

(В началото бе Словото...)

Светът не е възникнал с мълчание и Спасението е започнало с вест.

А тя- Благата вест никога не идва така, както бихме искали. Не пита дали сме готови, а просто нахлува. Разцепва предишното състояние, тихо изтрива стария ред и...

заражда нов.

Тихо, но дори и най-тихото слово съдържа в себе си код на съзидание.

И ето, Благовещение е.

(Време за онези големи неизменни принципи)

С времето разбрах, че хората рядко следваме здрави принципи. Рядко се изграждаме върху здрава основа и знание и много по-често само си приказваме приповдигнато. Аз самата дълго време се лъгах в личния си напредък. Вярвах, в каквото съм чула,

че ако се разместваш и пренареждаш- нещо ще се промени към по-добро. 

Но не. 

Изобщо не е задължително. 

Предпочитаме да фрагментираме, да разместваме повърхности и да се залъгваме, че така идва промяната. А всъщност изобщо не е задължително да дойде промяна. Нито нещо изобщо трябва да идва. Много от нас изобщо нямаме досег и идея, до това че съществуват здрави принципи, които структурират самата същност на битието. И те не се променят, не се нагласят, не се увиват в удобни думи.

Не съм изучавала теология или богословие и не претендирам да разбирам от тия въпроси. Но имам ума си, усещанията си и човешкия си усет, с които търся отговорно някакви значения.

И пак, Благовещение е.

Дева Мария чува... и зачеването се случва не чрез плът, а чрез онова, което идва отвъд разбирането. Човешката природа става съд за невидимото. Не е ли този мигът, в който в самото „да бъде“ се ражда възможността?

Дали разбираме това?

Не.

И слава Богу. 

Защото сме човешки същества. 

Имаме път да вървим и знание да учим. 

Да се съгласяваме да бъдем съд, в който нещо се пълни.

Да приемаме.

Да бъдем чисто и просто хора.

Да понаучаваме по нещичко за пътя през човешкото ни - през плътта, през кръвта, през пулса, през сетивата, през преживяването на живота. През това… което сме. 

Понякога ме хваща яд.

Яд ме е на нас, че се заливаме с псевдо философии и ползваме модерни фрази „Пусни старото, за да направиш място за новото“, „Първо заобичай себе си“ и дрън-дрън дрънкалки…и кухи мантри, които ни карат да се самозабравяме. Втръсна ми да срещам банални оправдания (включително своите) за ретроградни планети, коридори на затъмнения и всевъзможни небивалици, които превръщат обновлението в леко разместване на въздуха - нещо, което чакаме да дойде само като благодат и без последствия. 

Но неее. Не става така. Не идва без последствия.

Омътнихме се да чакаме „благото“, но без да търсим „вестта“ -защото сме решлили, че ни се дължи утеха.

А повелята?!

Хора,

Ние сме само хора.

Възприемаме всичко в пределите на своето разбиране.

И забравяме, че не разбираме.

Че има нещо много, много по-голямо от нас.

Приемаме се за драматично важни и заявяваме, че жадно търсим поредното очаквано „ново начало“, а ако се заслушаме…ще чуем, че

няма ново, няма и край… 

Всичко се повтаря - ритъм на вдишване и издишване, на съмнение и прозрение.

А ние грешим. Често, редовно и съвсем естествено бъркаме историите.

Истинската Блага вест не е утешение. Тя е удар.

Прорез в съществуването, през който нахлува нещо много по-голямо от нас.  И стига засега това да разберем.

Благовещение е. Призивът за сътворение.

Но 

в човешкото ни място. В нашето „съ“ на сътворението.

Имаме работа. Много работа да свършим. Много знание ще трябва да изучим, за да се приемем насериозно. Много ще опознаваме докато разберем за принципите за структуриране на битието и значението на Благата вест.

Дотогава имаме много човешка работа да свършим.

Затова бавно.

Първо - дишаме.

-

Вдишваме, издишваме.

До края.

И ми се ще да го извикам, но ще го напиша: последното издишване не зависи от нас. Нито първото.

Но къде вдишваме днес – това вече е избор и наше решение.

И ми кажете, мили хора -

Как ще ввввдиишате следващия си въздух?

С какво ще изпълните човешките си клетки?

С колебание ли? Или с цялото си същество?

Със задължение, или с принос?

По навик или на един дъх?

Версиите на огледалото ... или когато "това е достатъчно!"

Огледалото стоеше неподвижно, но събираше в себе си много. Не само лица, мисли, страхове, но и онова, което хората не изричаха с глас. То не беше просто стъкло, а разказвач на приказки и  граница – тънка като дъх, и три пъти по-тежка от истина.

Стояхме един срещу друг и не помръдвахме. Бяхме еднакви, бяхме различни. 

Само дето не знаехме кое е реално и кое ...изопачено...

– Но ти не ме виждаш и не ме разбираш! – каза гласът в огледалото. Гледните точки се сменяха и се зароди усещане за изкривяване.

– Виждам те. И те разбирам повече, отколкото ти е удобно.

Като ме чу, отражението примигна. Очакваше от мен нещо друго. Сякаш се надяваше да приема неговата по-лека версия – онази, която го изглажда, която оставя само това, което може да се понесе без да причинява спазъм в гърдите.

– Ти мислиш, че съм искал да те нараня? 

Гласът му беше равен. Не обвиняваше и не защитаваше – просто питаше.

– Не. Мисля, че си искал да оцелееш.

Тишина. Заради огледалото изглеждаше по-различна и по-дълбока. Но не продължи дълго.

– Ти не ме виждаш. Разрушаваш ме от ден едно!

Гласът му остана равен, но погледът стана стъклен.

– Ти изопачи картината! – казах тихо. –  Изкриви образите, докато станат удобни. Намали мащаба, сложи поддържащи роли там, където преди стоеше само същността. Превърна онова, което беше необятно, в нещо... редуцирано.

Думите ми падаха в пространството между нас. Отражението поклати глава. Не в несъгласие, а в нежелание да приеме този мой прочит:

– Просто ги видях... по друг начин!

– Видя ги по начина, по който можеш да понесеш, и за да дишаш равномерно, без вина.

Казах го – и видях как очите отсреща потъмняха. Зачудих се дали и моите в огледалото ще се променят. Замлъкнах. Този път тишината изглеждаше дълга. 

Стояхме така. Две гледни точки, две истории, две версии на едно и също минало.

– Това не значи, че не е било истинско. Спри с това!

– Но значи, че за теб ние не сме били едно, както аз го усещах.

– Уморих се. – Гласът му потрепна за пръв път. Ти ме умори! От първия ден не спираш да ме уморяваш. Никога не беше доволна от това, което виждаш отсреща.

Отражението съвсем се изопачи, почти се разпадна. Очите му се изпълниха с умора. Разбрах, че за него реалността се различаваше от моята.

– Това е жестоко!

– Истината винаги е жестока.

Последва мълчание. 

Казах си наум, че истината винаги е жестока за този, който иска да я подмени.

Тогава и Огледалото потрепна. Изпълни се с версии.

А отражението само стоеше и гледаше.

Знаеше, че в едната версия всичко просто се е случило, а в другата някой е направил избор.

Не се осмелих да продумам. Изопачих се и аз. Опитах се да се изравня с отражението, но не успях. 

Дълго бях вярвала, че гледните точки не са отсрещни.

и не усещах, че огледалото отразява две реалности.

Едната оцелява. Другата помни.

Изведнъж обаче нещо се случи. Продължителното мълчание просто смени времето, без да знаем как. Просто стояхме безмълвни и разбирахме, че огледалото вече не трепти, не пречупва образи и вече нищо не се разминаваше.

Само въздухът тежеше.

Не знам дали беше от осъзнаването или от неизречените думи, които вече нямаха къде да се скрият, но все пак поех дъх и казах:

– Обичам те.

Това беше последното, което остана да бъде чуто.

Не очаквах да има движение отсреща, но то дойде. Не като отражение, а като глас.

Глас, който беше мой. Глас, който беше на отражението.

– Обичам те.

Всъщност го изрекохме заедно.

И в този миг разбрах, че...разговорът ни никога не се е състоял. Не се е изричало така, както си мислех. Не е бил между мен и отражението. Бил е само един – вътре в мен.

Всичко е едно. И то стои по средата на помненето и оцеляването.

Между истината и начина, по който можеш да я понесеш.

Между болката и усмивките.

Отражението не помръдваше. Но и аз вече не го виждах като отделно.

Нямаше нищо различно отсреща. Само огледало. 

И аз. Цяла.

Стояхме така, аз тук , отражението - отсреща, и вече нито аз, нито то бяхме илюзии.

Нито любовта, нито изборът.

Само пътят зад гърба на единия отразяваше пътя на отсрешния в обратна посока.

Въпреки това знаехме, че трябваше някой да остане да помни.

Гледах отражението си. Макар, че непотрепваше в него имаше нещо различно. 

Не страх, не съпротива. А тиха прошка.

После извърнахме глава.

Огледалото вече не беше нужно.

Не защото нямаше кого да отразява.

А защото нито помненето, нито оцеляването изисква нови образи.

За помненето е нужно само сърце.

А аз носех и неговото.

и си избрах да помня.

Нужно е само сърце.

И това е достатъчно!

====

20 март е Международният ден на приказката. В далечната 1991 година в Швеция е било началото на традицията. Започнала е като световния ден на разказвачите. 

Рядкост в днешния свят са истински добрите разказвачи. Благодарна съм, когато животът ме срещне с такива. Богатство са  срещи с тези, от чиито усти жълтици падат. Обичам ги и ги търся със сърце. 

Защото като порасна, искам да стана като тях.

Любовта по Шрьодингер...

Осъзнах с годините, че мястото от живота, където всичко е едновременно възможно е 

полето на човешките взаимоотношения.

Само там - и в квантовата механика - можем да съществуваме в две състояния едновременно. 

Обичани и необичани. Избрани и отхвърлени. В сърцето на някого и извън живота му.

Иска ми се да се върне времето преди годините на осъзнаването.

Тогава ученето избираше какво да направи валидно за живота и ми беше по-лесно. 

Сега вече виждам разликата. В науката наблюдението променя реалността, 

а в отношенията ... я разкрива.

Мислила съм, че присъствието е равнозначно на принадлежност. Споделеното- Любов. 

Вярвала съм, че не се живее в компромис.

Че не наричаш любовта да търпи "почти", да се задоволява с "ако" и да оцелява в сенките. 

И да, това се оказа вярно. 

Обаче

накрая когато отвориш кутията или шкафа, трябва да си готов да видиш, че това, 

което си наричал любов може да е нещо съвсем различно. 

Красиво, но реализирано единствено в полусенките на удобството, вините и самозаблудата,

и да установиш, че си забравил, че

Любовта не живее в затворени кутии. 

Нито в гардероб, където се пазят спомени.

че Тя не съществува наполовина. 

И не оцелява в паралелни състояния.

И ако трябва да бъде доказвана, ... то тя вече не е!

А трябва да го помниш!

Трябва да помниш, че вътре в кутиите има само обикновен избор! 

Който или се прави, или не!

и най-вече да не забравяш, че

единственото хубаво, 

което има смисъл да съществува едновременно, 

е един и същ избор -

който двама правят 

един за друг.

#leproject

#автентеЛЕлично