От точица до хоризонт... и нататък!

Имало едно време една точица.

Не от онези, които се слагат в края на изречения, а от онези, които се раждат в началото.
Крехка, без посока, но с потенциал. 
Толкова миниатюрна, че съществувала почти незабележимо - неродена като тяло, а само като възможност. В нея нямало все още никакво движение, нито обвързване, нито история. 
Само място.

Но пък имала очички, не била само координата. Била гледна точица. Родила се...

Миниатюрно малка, с малки очички, които не виждали по-далеч от кръглото ѝ топчесто носле. Напълно естествено- малки кръгли очички, малко топчесто носле. Живеела с разбирането, че светът е малък и кръгъл. Заглеждала се  в красивите му отблясъци, приличащи на отражения в сапунено мехурче.

Светът около нея действително бил мек и сапунено прозрачен. 

Мехур от илюзии, отразяващ слънцето като обещание.

Малка, тиха, кръгла, тя гледала света през своя център – съвсем мъничко зрънце перспектива, в което обаче живеели всички цветове, всички надежди и всички нейни въпроси.

Други точици летяли наоколо – някои мълчаливи, други шумни, но всички затворени в своите мехурчета на възприятие. Никоя от тях не подозирала, че светът е повече от това, което очите позволяват да се види.

Но нашата точица, тази за която ви разказвам - женска по душа, съзидателна по природа – умеела не само да гледа, а и да усеща. С всяко усещане и с всяка нова мисъл за непознатото, тя леко се разгръщала. Очертанията ѝ се разширявали – първо съвсем малко, после още.  И още.

И пораснала. Станала стабилна гледна точка.

Докато един ден не срещнала друга. Различна, по-плътна и уверена, тежка като малка вселена, която се носела с ясна посока, мъжка по принципи.
Тогава между тях се отворило пространство. Живо пространство - пълно с думи и ритъм. Малко плащещо на пръв поглед, но гарантирано закрепено от Ахимса.

Това не било просто среща, а подравняване. 

Двете точки, започнали да строят линия една към друга. Линията ставала плоскост. После преминавала във форма, а накрая - в цял Смисъл. Така точките си създали архитектура на свързване.

Разширявали се. Без да се губят.
И изграждали. 
Не самостоятелно, а като съставки. 

На кръгозор.

Можело да се види, че там, където построили кръг, там се образувала воля.

Не обикновена воля, а от онази подреждащата воля. Камъче до камъка. С чувството за иззиждане и с мисъл за носимостта. За да е гаарантирано създаването не само на здрав мост, а на... арка. 

Защото само ако имат воля за подреждане, гледните точки порастват в кръгозор. 
А когато се срещнат... могат да се превърнат в... хоризонт.

Разбира се, че не всяка среща на кръгозори е такава. Някои си остават само сблъсъци, други - илюзии в сапунени мехури. Но онези,за които се разказва в тази наша история- са!

Истинско подравняване. И истинско разгръщане.

Към каквото се стремяла и нашата точица.

Стремеж да е онзи кръг, който започва от точица, разширява се през създаването и остава отворен.

Тя била родена, за да се научи да се разширява. Било някак, някъде написано, че пространството в нея трябвало да се изпълва с други гледни точки, с разбиране и да порасне в... кръгозор. Била предвидена да се подравни по свързването и смисъла след това и да се разгърне до хоризонт.

Написан някак някъде бил този стремеж.

Достатъчно е да е готова!

----

Както и ние! Ние, с вас.

Достатъчно е да сме готови!

За гледни точки, които разтварят, а не свиват. Да създаваме, а не да затваряме.

Иначе какъв е смисълът на всички разгръщания, ако не - готовността ни да се разпознаем като съставка на нещо по-голямо?!

Достатъчно е да сме готови, нали? От точица....до хоризонт....и нататък!

Нали?! 

Нали, когато една точица се разгърне до хоризонт, вече не може да бъде затворена в нещо по-малко от ...безкрайност?

∞

Ле.

#Лелирично

 #автентеЛЕлично

#Leproject