В природата на нещата...

Понякога срещаме хора случайно, общуваме кратко, споделяме пространство временно, прихождаме за няколко момента, защото пътеките се са доближили. После всеки продължава своята,

но 

понякога-

тази случайна неслучайност на срещата се оказва валидна за по-дълго време, за по-друго пространство и за по-значими моменти.

Понякога странниците се срещат, и се....разпознават.

Излизат от временното си пространство, но от него си взимат и ...другарче.

Обичам тази специалност, която я има у хората. Това според мен е една от най-ценните човешки възможности и шансове, единствената дори, която би могла да те зарадва независимо кой си, какво си, какво можеш или не можеш...или именно заради това.

Нито  разстояние, нито професии, нито убеждения, нито постигнати успехи, нито лични желания и подходи...са определящите допирателни в такива моменти.

Може да срещнеш някого, с когото да взаимодействаш така, че отношенията да са подхранващи и за двамата, тримата, деветимата или...колкото и да са там...не за друго, а защото инстиктивно ще разпознаете природната си уредба. Един на друг. Такива хора стават приятели.

Някои душеприказчици, други - близки по природа, трети - просто ти напомнят човешкото. 

Заради една такава случайна неслучайност направих и това мъхче.

Присъствах на място, където срещнах едно човешко сърце и то стана мое другарче.

Тя ще се разпознае като прочете. А аз само ще парафразирам нейни думи, без да съм взела позволението ѝ, но вярвам, че ще са вдъхновяващи ... и за вас.:

Не мисли, колко му е тежко на някой, но ако искаш да мислиш- мисли как ще се справи с ежедневните си битки. А такива има и за малки за големи хора. На тях им трябва време, много учене, преподреждане, изчисления, планиране, за да постигнат малко, само малко, по-лесен контрол на проблема и независимост от него....

И да, никой не говори за решение, говори се за живеене. Реално. Сега. Тук. Мъдро.

Ле.

Любовта е пътят по моста... от делника в празник

"Достигни до истината отвъд разума. Любовта е мостът."
Стивън Левайн

Много ми се искаше да продължа публикацията на тази дата от миналата година - вижте я тук, за да я потвърдя, но и да я допълня с думи и образи. 

Основно за мен си, но и за някой навестяващ тукашното пространство.

Там написах, че сърцето е рехаво, за да пропуска.

меко

живо

и прозрачно.

днес ми се иска да го донарека 

натурално,

в центъра

и подреждащо истините.

---

Моля,  не се ядосвайте на червения плюш по магазините, балонените сърца и шоколадите днес, 

защото има и места, където червеното не прегаря ретините и напуканите ви мъхести сърца.

(И вместо нуждата да отричате, просто ...изберете!)

Ето,  аз днес не ползвам червено тук.

Няма и да ви питам защо нямате мечти, щом имате спомени.

Няма да ви припомням за празника, а само за делника... и мостовете невидими,които свързват личните ви истории в едно.

Защото има за празнуване и в делника и няма нищо по-хубаво да разпознаваш топлината на ръце, подаряващи в празника.

 

а любовта ... тя е само мостът за достигане до... истините.

и може да е към другите,

или вътре в нас!

Честит празник!

КоЛЕден коЛЕд!

Ей я на! Коледата и коледния ѝ маратон!

Наскоро четох един текст, изобилен на алегории и алюзии. Ставаше дума за буркани на рафтовете на живота и на нивата на съзнанието, човешко. Беше метафорично символичен мета-текст. Познавам автора му и затова знам как той се възползва от дадената му (в повече от на другите) проницателност. И аз тук имам буркани, но в моя случай семантиката на буркана опира само до форма, опаковка..., а за съдържанието тихичко сами да си помислим.

Избрах да ползвам буркани. Опитах да се доближа до стандартното, до честосрещаното, до втръсналото. Коледни буркани. Има ги навсякъде и това ги прави приемливи... и непретенциозни. 

Да,залети сме с декорирани кутийки и буркани с коледни курабии. Толкова е типично! Виждала съм всякакви - изрисувани, дантелени, с панделки, без панделки, декупажирани, или пък с платове, плодове, цветя, снежни човеци, еленчета и коледни топки... Някои впечатляват дори и мен, която нито обича коледни курабии, нито приема да украсява домашната посуда.

Но 

тези ги правих, за да изпитам себе си и своята претенция.

Нарочих им свои невидими значения, които ми бяха нужни, за да изолирам поне малко комерса. В главата си. 

Затова реших да заложа на труда по тях и материалите. Използвани са ръчно плетени шнурове, плетки на една кука, разглобена гривна с камбанки, сватбен тюл, червени и бели вълнени конци и малко мъх и истински мини събрани борови шишарчици. Всяко ползвано нещо по тях има своя, различна от вида си ... емоционална стойност.

Обикновено не харесвам коледните украси. Западният маниер в тях ми е лъскав, и червеното и зеленото ми предрасква очите, но това не значи..., че не мога да правя и аз такива неща. 

Все пак не можеш винаги да стоиш в една и съща зона, и да НЕ обичаш нещо. 

Хубаво е да го изнамериш и пречупиш. Най-лесно става, като се предизвикаш да направиш нещо, което ужасно лесно може да си вземеш наготово, има го навсякъде и всички... вече го знаят. А то ще се превърне в специално (а тогава и различно), само ако му добавиш от себе си, за да го поднесеш после на друг. А по-ценно и по-лично от твоето време - няма! По-личен подарък от този, за който е отделено време, едва ли може да се намери.

Знам, че никога няма да ме бива в декорациите, особени на готовите форми, но виж, за съдържанието - можем да се обзаложим, че всеки път ще опитвам да измисля нещо мое. И ще го правя не по рецепта, не по план и не по навсичкипознатия начин: "така се прави". Не може и да ми се отрече, че докарвам традиционния комерс изглед и на тези бурканчета, но пък причината да ги има е, за да бъдат дадени. Подарени. 

В тях няма само сладки, а в тях са часовете ми по правенето на сладки. С тях има и доказателства, че може с няколко продукта да направиш нещо вкусно. Не е кето, не е био, няма модерни луксозни масла. Има глутен, има какао, има лимон, има ...Лени.

Струват малко пари. И много време. 

Няма познат аромат. Няма канела, джинджифил, нямат...вкус на западната коледа. Имат само коледен етикет. 

Ненадписан. Нарочно. Защото вярвам, че много трябва да се внимава в етикетосването. Много е важно да внимаваме как точно определяме съдържание, че да сме сигурни, че не слагаме грешен етикет на опаковката в живота. Но за тези си мисли, ще ви разкажа някой друг път.

А сега за сладкото:

Пожелавам да е сладко идващото! Да е различно, но да е сладко. Да отхапваме хапките в живота си, с интерес да видим и опознаем вкуса им. Да изпитваме сетивата си, и през тях да разбираме околното. Пожелавам всяка сладка хапка да е с различен вкус, всяко преживяване и миг на щастие да е като любим шоколадов бонбон. Малко и ценно! Заслужено подарено!

В бонбоните има портокалови, боровинкови, млечни, шоколадови, ментови и алкохолни вкусове. Дори не броих колко вида са. Правихме ги със сина ми, който отдели доста часове и доста дни за това. И вярвайте, неговите са по-вкусни от всички, които съм опитвала някога. Опитвахме ги и избирахме, кои са по-хубави, за да подредим и подарим тях. 

Много шоколад изядохме и ние. Мисля че аз, до следващата година сладко няма да поискам....

но беше ни важно! 

Искахме да има много видове, но по малко количества. Защото вече всички знаем, че за хубавите неща в живота, са нужни малки дози... но от повече съставки. 

Нито  бисквитите, нито бонбоните ми са идеални. Не "хващат окото", някои бисквити прегоряха, други са по-хрупкави..трети са меки, някои бонбони са с грозни форми, други пък прекалено малки. Знаем, че не са идеални, но са впечатляващи само защото за всяка една бисквита и за всеки един бонбон, сме положили личен труд и сме им дали от времето си и дъха си. За всеки буркан също. А това не се купува!  И може да не е красиво като за магазин, но е подходящо за ... близки!

Също като мен.

Също като нас.

Също като всичко в живота.

===

И само да каже някой тази година, че съм кисела и отричам всичко с коледната си меланхолия....мне...не може! Само един знае, че е така и го е виждал, и още един го е чувал от мен, ама и двамата ....тук не четат...:)

Освен това направих купчина коледни картички, коледни магнитчета, чувалчета, елхички, късметчета. Тях ще ви покажа следващия път, когато вече всички свалят коледните шапки и когато хич няма да е време да гледате коледни картички. Точно тогава ще ги покажа, а ще ви пиша за друго, полюсно различно...и лятно.

Да, никак не обичам коледната лъскавина,  но въпреки това силно вярвам в пожеланията. Особено написаните. И особено персонализираните.

Не обичам Коледните претруфии, но правя някакви неща в тези цветове.

Не обичам типичните трапези, но държа на хляба на тях и на този, който го е приготвил.

Звучи объркано и противоречиво, и цялата ми публикация е такава....но такава съм и аз!

Под одеалото тези дни, и въпреки това ...с пълно присъствие! 

Това е то!

Ко-ЛЕденият парадокс ала Ле:-

Не ми се празнуват коледни празници...,

но

винаги чакам коледно чудо!

Гади ми се от заливането с изкуствени кичозни украси, салфетки и коледни свещи...,

но истина е, че

стъклените играчки по елхата вкъщи...са ....най-красивите вещи, което притежавам!!

а Вие- Вие бъдете здрави

и присъствайте!

С обич:

Ле

Рецепти:

За бисквитите - всичко на око,докато ви изглежда подходящо за печене.

Взимате рецепти за  напукани сладки и въобще не спазвате пропорциите. На половината не слагате какао, а лимонови корички.

За маслените бисквити - взимате майчините рецепти за масленки с мас и разделяте тестото на 5. И правите 5 вида, като добавяте по усет - на едните сушени плодове за щоленчета, на другите шоколад, на третите бадеми, четвъртите редите в кошнички и после пълните с крем, а на петите -орехи.

За бонбоните - взимате около 400-500 грама различни шоколади или кувертюр. За пълнежите- каквото ви хрумне. Нашите - половината са желирани пълнежчета във кръгли формички - мента с мляко, фреш портокал, уиски с мляко. Другите пълнежи са - сварено кондензирано мляко с какао и авторски портокалов опечен крем - приличаш на марципан. Това е....Неповторими са, буквално..неповторими! 

За бисквитените бонбони - основа за чийзкейк с орео, плюс боровинки, маскарпоне, масло и бисквити златна есен, ванилия, ром....и ръце!

За чийз кейка - маскарпоне, животинска сметана за биене, заквасена сметана и бисквити орео. Украсата с еднократни пошчета и ....желание!

Това е!

Украсявайте ги за подарък, наслагвайте ги в красиви форми и подносчета, които после, след като се изядат бонбоните, хората ще ползват и ще се сещат за вас.И за вашето време. Така ще присъствате пак. Вие не знаете дали няма да изхвърлят бисквитите, (например ако са на диета) но подносите и бурканите ще запазят....и ще ползват....ще запазят и вас, и заедно с това, ще е присъствате. Вие и времето!

Посланието на жълтурчето

Всяко нещо си има своето място и 

своя отминал сезон.

Въпреки това, някой остава и се отличава

и продължава да цъфти

във всеки сезон

и се променя

с вятъра...

    Да. 

    Онзи ден се разхождах навън, в късната ноемврийска есен и докато пиех своето самотно кафе в хартиена чашка, оглеждах мястото и живота около него. Есента е сезон, който не харесвам (всъщност аз харесвам само лятото), но пък е много благотворен за асоциации и алегории. В ума ми, мислите за бъдеще се боричкаха с илюзиите за минало и докато сприхаво се мъчех да ги рационализирам и преобърна в правилния ред: илюзиите в миналото- в мисли за бъдеще, си дадох сметка, че по важно от това, къде се намирам сега и какво и с кого правя нещата сега - няма! Всичко рано или късно си застава на мястото. Листата окапват. Илюзиите също. 

    Уморената ми глава от въпроси от типа - защо е това, вместо онова?, или как да направя така, като то е иначе..., просто се отказа да участва и остави всичко рационално на заден план. Гледах реалността наоколо. Чувствах се...в нея. В цветовете - жълти и зелени, шума по земята, самотна бреза, изпокапали проядени листа, някои все още зеленеещи. Нямаше хора, нямаше шум от коли и бръщолевиници... Имаше само вятър и шумолене.

    Стана ми тъжно, затова как някои неща просто си отиват, изпокапват. Също както някои мечти или отношения със значими. Денят ми беше крив, неползотворен, неделен. В следобеда му- една снимка, която видях в социална мрежа, съвсем го разкриви (или пък изясни, не знам). Бях в типично предзимно настроение. Чудих се каква асоциация да катализирам в сърцето си, че да ме вдъхнови отново. Защото вярвам, че вдъхновението ще помогне да затрия всяка саботираща автентичността ми идея, да изолирам всяка външна, чужда на мен проява, за да не ѝ позволя да подкопава моята стойност. И най-сетне да спра да воювам за място в неуместности.  

    Хора всякакви. Листа всякакви- това си казах! И снимах. Тогава видях и жълтурчето. То си растеше и си жълтееше. И веднага подейства като катализатор на асоциациите в мен.  Жълтурчето може да си расте и да си цъфти, без да се терзае какъв цвят са листата и дали капят или не. Дори и да го покрие шумата, то пак ще си е жълтичко. 

Така и аз. Щеше ми се да се асоциирам с него. Да се съвзема, всред тази реалност предзимна. Да се намеря отвътре и да спра да мисля, за всичко извън мен. Исках да махна значението от това как изглеждам, какво се очаква от мен и какво не се. Исках да махна и всяко очакване към другите, които все повече исках да видят света ми. Зашото те имат своите избори и своите си очи. Исках да спра да се взирам в пълнотата на чашите и особено на чуждите чаши, докато чинно чакам моята да блесне.

Да, тегаво ми е, че може и да е можело вместо кафе в хартиена чаша, да пия лимонада, в кристална, но действителността е такава, каквато е - лимоните са купени от друг.  

Въпреки това, в моят ден и без специалната лимонада, успях да видях Жълтото. Аз самата се асоциирах с него. 

Вярвам, че есента е сезон, в който (ти) се показва кое отминава и кое остава. 

Кое е декор, кое е акцент. 

Кое е в теб и кое е извън теб. 

Точно като на снимка.

(в която всичко има точно определено място.)

Дори, като се замисля, есента май не е толкова лош сезон. 

Понякога дори самият ти трябва да се огледаш отстрани.

Може би неделята ми не беше свежа или топла, каквато си я представях че трябва да бъде, но пък кафето ми беше ароматно и...мое. 

Запазих за спомен снимките и две есенни листа. Като символ на Другите. 

А жълтурчето... знам, че ще се промени и то. Ще стане пухкаво. Ще се срещне после с вятъра...и кой знае какво ще стане нататъка....

Но ще е себе си! Без значение колко изпокапали листа има, или няма, наоколо. 

То не може да се сравнява. Не знае какво значи да се осредни. 

И не е по средата! А е в центъра!

Такава хубава идея ми се видя това. И така нужна асоциацията.

Затова си запазих две есенни листа. Забравих за кривата неделя, и за снимката в социалната мрежа, липсващите срещи, празния план. Изхвърлих празната хартиена чашка и се завърнах към това, което е важно за мен и което знам, че мога. Да чувствам. После се прибрах, направих картичка, написах послание и вложих смисъл. Припомних си и си обещах да припомням на всички, колко е важно да си автентичен! Колко е важно да цъфтиш. Колко е важно да знаеш, кой си и какво си! 

Листата запазих.

Символично.

Направих мини рамки с тях. Само на едното добавих и трансформирано жълтурче...:) 

Символично нарекох за себе си първото - "Поне двама"

А второто "Смисъл"

Листата опитах да скелетизирам. Не се получиха много добре, защото бяха много тънички, но съхраниха една история.

Самото скелетизиране се прави,като се сварят поне 30 минути във вода със сода бикарбонат и малко лимон. След което върху хартия, бавно и внимателно се отстранява пулпата от листата, като се ползва четка с естествен косъм или дунапренена гъбичка. После изсъхват и се ползват за каквото ви хрумне - картички, пана, декорации, изделия с епоксидна смола или дори и  бижута. Независимо колко добре са се получили, ако бъдат част от нечий личен персонализиран подарък, ще имат своята нова висока стойност. И за вас, и за този, за когото ще зарадват. Ако е ценност. За мен подаряването е такава ценност. И като не мога да го правя, по една или друга причина- съм с отрязани ръце и сърце. Както съм писала и преди - подаряването е друг синоним на любов. По подаръците, споделените празници, и пожеланията в тях, можете да разберете и значението на присъствието си...

 

Споразумението – изход от конфликта ли е? Или е отговор на точните въпроси?

Всеки конфликт носи в себе си болка, породен е от болка или поражда такава. Всеки конфликт, независимо дали е открит или премълчан съдържа в себе си болка. Затова често го асоциираме и с път, или търсене на изход или избор, по кой от пътищата да поемем. Вероятно е да се дължи на болката в него. Като преход от едно състояние към друго или като стремеж за излизане от задънените ни улици. Лесно можем в ежедневието си да се справим с малките незначителни спорове и конфликти, точно както се справяме с малките рани и кратките им болки. Намираме памуче, поливаме с кислородна вода или слагаме лепенка. И се справяме. В ежедневния живот, заради ежедневния си комфорт. Както малките рани бързо минават, така и дребните конфликти лесно се решават, размиват, стопяват. 

Но не така стоят нещата със същинските конфликти. Онези, заради които се чувстваме ощетени или някого сме ощетили. Онези, заради  които ни е нужен съд, съдия, институция, или сами се обличаме в съдийската тога, метафорично, за да отсъдим и въдворим. Не така лесно стоят нещата с други спорове, които остойностяваме, мерим и изплащаме… Онези, за които не се опитваме да намерим алтернатива на съдийската тога…

Живеем в особено време, в което срещаме твърде много индивидуални искания и очаквания, създаваме безброй причини да се борим за собственото си заслужено, и генерираме безброй идеи да получаваме удоволствие от чуждите поражения. Или сме опоненти, или си създаваме противници. Противопоставяме нагласите си една срещу друга и ги заставяме да се сражават, като основни воини……докато забравяме, че и ние сме там. И то не като публика, а като техните създатели.

Спорим ожесточено, убеждаваме в правотата си, градим вини, нарочваме или търсим разплата. обикновено под прикритие на красивите ни думи – „аз имам позиция и не отстъпвам от нея, защото съм прав“… 

Да, често тези думи, освен красиви, са и символ на достойнство, мъжество и увереност, но единственото ни право да ги използваме е когато са истина. А това е коректно само тогава, когато зад тях наистина стои достойнство, наистина е израз на мъжество и наистина е породено от вяра в Доброто и защитата му. 

Във всяка друга ситуация, „настоявам на своето“ е равносилно на „настоявам на противното на твоето“. Точно за тези други ситуации става дума и тук. За тях ни е нужно израстване. Израстване, чрез знание. За тях ни е нужна помощ и нов ресурс. Ресурс вътре в нас, който може и да не знаем, че притежаваме или помощ от друг, вън от нас. Където и да го потърсим, е добре първо да знаем, че  можем да се научим да трансформираме болките. Да ги изцелим и да осъзнаем, че ги има и за двете страни на конфликта. А ние сме едната от двете противостоящи страни.

„Болката и конфликтът могат да доведат до развитие и подобрение“ Е. Маслоу

Чак когато разберем и приемем, че двете страни имаме право в противоречията си, то тогава ще схванем, че конфликтът ни е същински и ще има смисъл от нов и различен път. Но чак след като признаем, че имаме право…и двете страни. 

Ако стигнем до тук, ако успеем да приемем, че противоречията имат основания, сме наистина на по-добрия път. И е добре да се поздравим за него и новото знание, че може да се развием и подобрим. Чак тогава можем да потърсим новата възможност за гардероба си или ресурса извън нас.

Ако не можем да подменим съдийската тога, можем да потърсим този, който може да носи друга одежда. Различна, изтъкана от безпристрастност и неутралност. Да намерим ново лице, което да ни преведе по пътя на още едно ново знание, за един доста по-различен житейски процес. Процесът по споразумяването.

Медиацията е такава процедура. И ако тя е способ за извънсъдебно разрешаване на спорове, с ясни правила, етапи и цели, освен нейната реална житейска приложимост, в нея можем да открием много нови знания за собствените си подходи и алтернативи.

Много ще израснем в ежедневния си живот, ако научим нейния инструментариум и приемем принципите, върху които се гради и за свои. Ще успяваме в професионалния си живот, ако усвоим уменията си да дефинираме интереси и да открием сблъсъка на ценностите. Ще сме по-успешни ако придобием и част от чуждите реалности.

И помислим и провидим в процеса на споразумяването нещо, което до сега не сме разчитали.

Несъмнено, първото нещо е да имаме спор. Наличие на две страни, спорещи и търсещи своето или търсещи право на собствеността и върху чуждото. Спор, конфликт, вражда! В който всеки има правото си. Дори да притежава половината от даденото противоречие. Ако ние сме участници, е добре за нас да знаем, че единствения начин да трансформираме болките е да бъдем питани за тях. Не можем да трансформираме едно нещо в по-добро и служещо ни, като не знаем какво е… 

Повярвайте ми, спорът винаги се нуждае от въпроси. Участниците, винаги се нуждаем от въпроси!

Допуснете възможността да разгледате спора си, чрез отговорите на  следните въпроси:

Какъв ми е проблема?

Какво в описаната ситуация ме притеснява?

Какви мои стандарти възбуждат това притеснение?

Какво мое „не мога“ или „не приемам“ или „трябва“ е засегнато и ме притеснява?

Какви чувства поражда у мен всичко това, или как използвам тези чувства аз?

Какво може да ги замени?

Е? Как ви се струва? Какво, ако преминете през такъв процес на отговаряне? Сами. Поотделно. Заедно с другите?

В началото на спора, макар и да искаме да стигнем до взаимно изгодно решение, споразумението е далеч... и представлява това:

СПОР- АЗ- УМЕНИЯ

Да! АЗ! Аз съм важният! Аз умея! Аз имам право! Аз заслужавам! АЗ!

Но  какво ще стане, ако продължим с нови отговори на нови още по-точни въпроси:

Какво искам да получа в замяна?

Какво по-различно мога да направя, за да бъде преживяването ми неутрално?

А подобрено?

Как мога да се освободя от този проблем?

Каква полза мога да извлека от него?

Каква полза мога да подаря на другите?

Какво мога да добавя за себе си, за другите, за общото?

Общуването винаги създава недоразумения. Но комуникацията е велико нещо! 

Въпросите в живота ни, са един от най-ценните инструменти, чрез които да осъзнаем себе си и да приемем чуждото. Да разберем, да предложим, да оценим и …да подобрим.

Когато сме разумни, когато успеем да предадем някакси посланията си, извиращи от подсъзнанието но съзнателно, ще можем да отговорим и на тези въпроси. А най-ценното ще бъде да си дадем сметка, че този път има да се извърви и от Друия отсреща, за да достигне и до неговото подсъзнание и да се разчете. Степента на просветеното общуване може да се индикира като определим собствените си точки (прагове), отвъд които сме открити за другите. Те не са фиксирани и винаги можем да ги преместим. Готовността да отговорим на въпросите, ни осигуява възможността да бъдем разбрани,зачетени и заедно за достигнем до ново ниво на разбиране. Такова ниво на общуване е продуктивно. Така поне го наричат ​​специалистите. Но по-важното за нас е, че в такова общуване се раждат ценности.

И ако се върнем отново в темата за нашия спор, вече някак логично изглежда че това: „Аз важният!“ и „Аз умея!“….вече не е достатъчно.

А кое е достатъчното, тогава?

-Ами да отговаряме на точни въпроси, открити и от дълбочината си, и да участваме съзнателно. Това гарантира, че  ще съумеем да погледнем на споразумението по друг начин и да вложим в него нов смисъл…

С-ПО-РАЗУМ-Е-НИЕ.

Вярвам силно, че когато не забравяме, че благата на вселената идват, чрез другите хора , ще сме будни и съзнателни във всеки един акт на общуване. И в особеното време, в което живеем, където доминира нуждата от приемане на другия, развиване и толериране на уникалността и различията у всеки - едно от най-важните неща ще е: каквото и да правим, да го правим така, че да печели още някой. НЕ друг вместо нас, а още някой!

Нека да потърсим алтернативи на възможностите и да вярваме, че изходът от конфликта, не е компромис. 

Споразумението не означава компромис!

Споразумението е разбирането на страната отсреща. 

Споразумението се съдържа в отговорите на точни въпроси! 

И ние всички можем да споразумеем, с повече разум, за нашето общо. 

Споразумение има и тогава, когато заедно решим да продължим да водим битката си! Достойно!

Нека се научим! Нека си вземем от медиаторските техники и принципи!

Нека се научим да разпознаваме, кога са ни нужни доспехи или снаряжение, кога съдийска тога и кога….медиаторска одежда!

Нека разберем същността на С-ПО-РАЗУМ-Е-НИЕто!

Нашите различия са политики; нашите споразумения, принципи. - Уилям Маккинли

 ===

Повече за медиацията тук : https://www.sporazumenia.com/bg/home.html

а за връзка с мен: Елена Ценова. сертифициран медиатор:

https://www.linkedin.com/in/elena-tzenova-911b2159/

https://www.facebook.com/etzenova