вторник, 1 юни 2021 г.

Ние от Аз-ове

Когато от МЕН стигнем до НИЕ... и колко е кратък пътят наобратно...

Преди време попаднах на много хубава картинка. Запомних я заради семиотиката в нея, която успява да създаде силен емоционален отговор. Винаги е въздействащо да намираш емоционални значения в символи и знаци, а най- ми харесва това, че някой някъде умее да ги създава, за да постигне точно това. Да превземат рационалното ти, дърпайки сърцето ти в посока на посланието.

В конкретния случай символите са знаци, букви. От чужд език, но подходящи, за да означат значимото. А Смисълът... смисълът е не само значение, а значение плюс емоционалните му наслагвания. 

Картинката запомних и с тази идея направих картичка. За сватбен повод. Беше преди време, за близки мои хора, но сега ѝ намерих място тук.  Не само заради красивото послание, но и във връзка с темата от предишната публикация

Всяко послание, в определен момент или отрязък от времето, или в конкретно пространство винаги е еднопосочно. 

Като вектор. С посока. Ясна.  Същото, но в друг момент, обаче сменя посоката.

(Да се сетите за правилото за събиране на вектори, оставям на вас)


Многозначността е в тясна връзка с времето. И отношението. А стойността на знаците е нашето отношение. Към едно и също, но в различните ни позиции, места, дълбини и същини...






Как да построиш стабилна и здрава връзка? Вземи първата буква и я завърти на 180 градуса. 

Заръката е ясна. Ще видиш разлика във всяко решение, което си взел. Тогава, когато осъзнаеш, че всяко нещо започва от мен и стига до ние. И ако си щастлив, ще повтаряш цикъла. Пожеланието е чисто - започнете проекта си правилно, в правилната посока и градуси и не оставяйте нито един от страните да го завърши сам...




Пътят може и да е наобратно, и също ще е толкова кратък. Също може да е в посоката на времето- надясно по часовниковата стрелка. Въпросът вероятно е да не спираш. Да знаеш, че ако има само мен (теб), няма ние... 

Или това е отговор?

Или е и двете. 

Няма значение, защото всеки има право на своя отклик, на всяка посока и на различна скорост за  часовниковата стрелка.
 
Само да не забравяме, че всеки в сърцевината на своето същество има и огледало. 
С което да отрази огледалното на буквата М. 

Да отрази себе си, да отрази Другия. Да отрази НИЕ. Да умножи. 
Да не погълне Себе си,  да не погълне Другия. Да създаде НИЕ. Да умножи.

А в различното време или пространство, с различните си мерки и мечти - всеки ще ползва посоката. Вдясно по часовниковата - ако ще умножава, обратното - ако ще дели...
Ще ползва силата на магнита, за да заземява или обратното, за да отлети...




събота, 22 май 2021 г.

Опитомяването. Придаване ли е или отнемане на стойност?

"Най- хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите…" или скритите послания в очарователната френска приказка на Екзюпери. Скрити послания за смисъла на живота някъде из космическите пространства в погледа на  едно златокосо момченце.

Има два типа хора - такива които харесват много историята на малкия принц, и такива които много ги дразни и лигави. Аз съм от тези, които могат да я четат многократно и всеки път да ѝ търсят нов личен нюанс. Харесвах я много като дете. По наивен детски приказно-буквален начин. Но знаех, че е приказка за пораснали. Затова като поотраснах я харесах по коренно различен начин. Имаше време, когато с втренчеността си в идеалното, изкушена от алегориите и скритите значения я приемах за таен символичен речник. Наскоро, когато се опитвах да убедя сина си да я прочете (като задължителен материал в училище) и аз самата я открих по нов начин. Разбира се, че синът ми не искаше да я чете, казваше ми, че не я разбира, че не е логична, че е глупава. Убеждавах го, че много ще пропусне, ако я прочете чак като голям, а като дете - не. Радвам се, че ме послуша и стигна до последните ѝ страници. Някак се беше привързал и макар с цялата си момчешка рационалност и разбиране за света му беше станало тъжно за златокоското...накрая...

Аз наистина обичам автори като Екзюпери. Това боравене със словото, жонглиране на метафори, извън всякакво време, пространство, реалност и илюзии е направо възхитително. Езикът му е жив. Впечатлявам се от изобилието на символи, чието значение зависи само и единствено от получателя им. Всеки извод или всяко (не)разбиране зависи само от собственото ти място, време или пространство. Вътрешното. В твоя личен космос. 

Ценя високо такова писане. Уж алегорично, уж некатегорично, но категорично въздейства ...лично. 

Поздравете себе си!



Ще харесате Златокосото момченце, ако пренесете в забързаното си подозрително сиво ежедневие неговите приятели и срещи. Идеалистичните му мисли ще ви провокират,... ще го видите поотраснал и ще ви се стори странно познат. Същият като вас. Уверявам ви, че нито една история и планета от разказа на Пилота няма да е нищо друго, освен асоциации... 

Помните ли Фенерджията? Онзи, който пали и гаси фенера през една минута, толкова концентриран в работата си. Не познавате ли такива хора? Бизнесменът, който не спира и е ужасно зает да брои звездите, които мисли че притежава? А Кралят, който си мисли че управлява?  Познато е, нали?! Това са образи, които виждаме всеки ден. 

Модели, които дори самите ние прилагаме редовно, в нещо, с нещо или за нещо...,

накрая и лисицата...,която иска да е опитомена...и която разказва истини. истински. 


Голям е приносът на автори като Екзюпери - малко думи, но катализатори на вътрешни асоциации. По-интересното е, че с времето те се сменят. Изцяло. Крайно и категорично.

Това е и нещото, за което исках да споделя. Личното и преживяното. А то е, че с времето асоциациите се подменят. Значенията, символите. Призмата е друга, перспективата също, а отношението съвсем. 

Докато си виждал в лисицата едно стремление, след време ще намериш обратното. Като млад ще се бунтуваш, като поотраснал ще се стремиш, а като поозрял - ще пропуснеш. Опитомяването. 







Харесвам този начин на писане. Едва ли Екзюпери е знаел и целял, или пък изобщо e допускал всички интерпретации. Но това е ценното. Правил го е по усет, или свише, или няма значение как..., но е разказвал истории, които по един или друг начин е натоварил с богато, богато съдържание....за всекиму различно за тълкуване.
Според личните призми, събрали личните космоси. Един път нюансът ще е според издраните им стъклени стени, а друг път според мекия плюш, с който са тапицирани. Един път Розата ще е надменна, друг път - единствена.



Така и аз реших да направя своята символистична серия "Малък принц". Може много да се говори кой образ какво символизира, но нищо няма да е вярно винаги и по всяко време. Затова реших да ползвам само образите. Ще направя по едно дървено пано за всеки образ от Книжката. 

А посланията, за всекиму различни. А те ще са. Богато е семантичното поле за всеки. 





Избрах си да започна с Опитомяването. Разговорът на принца с лисицата. На Земята. 

Има идеалистичен романтизъм в разговора им, във всички мъдри слова, шлифованите поетични приказки и послания за единение и любов и отговорност. Аз също харесвах сладостта им до един определен момент. Също като захарен памук са. Сега, от тази си житейска позиция, не намирам лисицата за положителен герой. Но не ми е и отрицателен. 

Просто ми е ... истинска. 

Подобна на всички. Типична. Реалистична. От тези, на които по-скоро приличаш, докато си мислиш, че се отличаваш.  


Семантичната лисица и нейните обреди и житни поля....може да те накара да се замислиш. Например защо пък малкият принц никога не поиска да бъде опитомен...? И те кара да се замислиш, всъщност колко често срещаш тези образи. Отвън. А Отвътре?!

Символите от обикновения живот придобиват друга стойност, когато ги асоциираш със себе си. Затова и ще направя тази серия. Малки планети, закачени по стените....като стори.. като комикс...като вглеждане встрани по пътя... дали житейския или в коридора докато вървиш от едната стая до другата... е без значение. Чисто и просто игра на асоциации.

Всеки може да придаде на нещата наоколо в живота си значение. Да ги превърне в знаци на любовта, на свързването, на нуждата от другия...

Специалните обреди на лисицата, променените цветове на нейните житни поля....и накрая- цената на поисканото опитомяване....

Каква е истината - Пътуване за търсене на смисъла в живота ли е странстването на златокоското или е просто фантасмагорична приказка? 

Няма Истина. Няма вярно значение. Има само усещания. Лични. Космични. Обикновени. Реални. Лисицата е опитомена. По свое желание. Съединена. Измислила е своя цвят на житото. Придала е стойност на сълзите, на раздялата. С една цел - да се означи като единствена. За някого. През някого. За себе си. Единствеността е само наричане. Нужно. Отговорно. Ценно. Въпреки всичко невидимото може да се види. Опитомява опитоменият. По нужда на другия. На себе си. И винаги има нужда...от другия. 

А накрая тъгата на Златокоското по шепота на звездите...е съизмерима с тъгата на лисицата. 

Ако изобщо трябва някой някога да поиска да я мери...





Материалът е естествено дърво, използвани са различни оцветители - акрил, пастел, графит, мастило, туш, течен гипс, силикон. 

Целта ми е била съвсем символистична - много, на пръв поглед не съвместими материали, но комбинирани. Естествените материали - дърво и декоративен скандинавски мъх са използвани за Основата и за най-разпознавания и силен символ - косата на Принца. Изкуствени материали - силикон и акрил за описващите контури и разделения (планини, жита, небе- земя). Изрисиуваните герои са в гръб....отново не случайно. Тухлите са релефни от картон, построени и изградени и разбити после като стени, зад които....Посланията - много и за всекиму различни...


Това е!


Въпрос на личен избор като погледнем лисицата какъв порив в нас ще извика. Дали разговорът ѝ с малкия принц ще ни донесе послание за единение, любов и доверие или обратното...?! Въпрос на избор е как да разберем себе си, как да се разпознаем, как да си заявим единствеността си...

Важното е,

да не забравяме,

че цветът на житата....винаги се променя!


Ето и текстът с Разговора с лисицата



понеделник, 3 май 2021 г.

В хармония

Празниците са празници, вярата е вяра, след началото е края, а след края настъпва начало...

Светлата седмица започна от днес.

Притихваш, после си шумен..., но всячески, дори без да съзнаваш се стремиш към баланс. 



Своят баланс.

Вътре.

Когато усетим, че бялото е по-малко от черното, формите са с различен контур или пъзелът не се подрежда...Когато усетим, че едно от двете начала е надделяло...или сме го развили в повече погрешно...Когато лявото или дясното са неравносилни..., когато....нещо не е в пълнота, не е в предназначението ѝ... или не е в свободата си, или не сме във вярата си и в знанието си за себе си... тогава....

Тогава какво?! - Ами наваксваме. 

Без да бързаме, просто дорисуваме изтънчено избледнелите контури, пълним формите и активираме началото. 

Когато сме седели дълго, че да изтръпнат нозете ни - ставаме и се разхождаме. Раздвижваме вътрешните си потоци.  Когато ни е студено - се загръщаме в топъл пуловер. Когато нещо е криво - опитваме да го изправим.

Когато нещо липсва - го търсим!

Нали?!

Защо тогава, след като вече знаем, че цветята могат да изсъхнат или ябълките да не се родят, забравяме да ги полеем по отрано?!

По същия начин забравяме и за себе си. Сърдим се на горчивите си плодове, които имаме да изядем, мръщим се на вкуса им, а забравяме, че сами сме посадили градините си... Но поливахме ли ги колкото е нужно? Плевихме ли ги...? Обичахме ли да се грижим за градините си?

Така си е, звучи просто, като познато и неработещо клише...Но то винаги е така. Удобно е за казване лесното за четене. И няма неработещо клише. Защото, за да е клише е доказвана дълго истина, научена и изпитана, изпатена, не само от един или двама, а от много...докато стане лесно лесното за казване.

Затова, в деня ни, в празника или в делника, ако не правим нещо по отрано, трябва да го направим после съвсем нарочно, за да наваксаме. Изпуснатото. Неполиването. Може да е всяко нещо, стига да допринася, стига да е нарочено. Дали разходка по празните улици, участие в голям проект, да си облечеш рокля, да си купиш колело, да сготвиш нещо за първи път, да започнеш книга, да постигнеш рекорд, да гледаш филм, завит с одеало....всичко...!

Ако сте отдадени на големи и значими дела - ще ги вършите така или иначе, ако работите всеки ден за нечий принос- ще го правите така или иначе, но независимо кой си и какъв си...имаш нужда от работа по своя баланс. Затова, не така или иначе, а нарочно - наваксвай! С малко, с нещо...просто с нещо.



Когато жените, работим по-добре с чука и триона, вместо с иглата и конеца (независимо дали доказваме мощ или сме принудени) няма да е зле да направим нещо, с което да активираме блокираната си женска енергия. И да ви кажа, на никому не е нужно да вдигаме двеста от лежанка - стига ни да можем да носим високите си токове с достойнство...


Ето  и аз, като подарък или активация на моя Ин, на женската природа, стойност и полза, комбинирах....и наваксвах:





Плетенето е едно от най-добрите упражнения за двете мозъчни полукълба едновременно. Също доказано.  Комбинирах с бижута, защото напоследък женската енергия, като че ли е  блокирана. Забравена. Не знам защо и на кого показвам мускули, като въртя трион, вместо четката за грим...., но...може би има какво да научавам...за баланса....и за изначалното...



Светлата седмица започна от днес.

Градините е време да полеем.

Защото ябълки ще чакаме да се родят...