петък, 18 ноември 2022 г.

Посланието на жълтурчето

Всяко нещо си има своето място и 
своя отминал сезон.

Въпреки това, някой остава и се отличава
и продължава да цъфти
във всеки сезон

и се променя
с вятъра...



    Да. 
    Онзи ден се разхождах навън, в късната ноемврийска есен и докато пиех своето самотно кафе в хартиена чашка, оглеждах мястото и живота около него. Есента е сезон, който не харесвам (всъщност аз харесвам само лятото), но пък е много благотворен за асоциации и алегории. В ума ми, мислите за бъдеще се боричкаха с илюзиите за минало и докато сприхаво се мъчех да ги рационализирам и преобърна в правилния ред: илюзиите в миналото- в мисли за бъдеще, си дадох сметка, че по важно от това, къде се намирам сега и какво и с кого правя нещата сега - няма! Всичко рано или късно си застава на мястото. Листата окапват. Илюзиите също. 
    Уморената ми глава от въпроси от типа - защо е това, вместо онова?, или как да направя така, като то е иначе..., просто се отказа да участва и остави всичко рационално на заден план. Гледах реалността наоколо. Чувствах се...в нея. В цветовете - жълти и зелени, шума по земята, самотна бреза, изпокапали проядени листа, някои все още зеленеещи. Нямаше хора, нямаше шум от коли и бръщолевиници... Имаше само вятър и шумолене.
    Стана ми тъжно, затова как някои неща просто си отиват, изпокапват. Също както някои мечти или отношения със значими. Денят ми беше крив, неползотворен, неделен. В следобеда му- една снимка, която видях в социална мрежа, съвсем го разкриви (или пък изясни, не знам). Бях в типично предзимно настроение. Чудих се каква асоциация да катализирам в сърцето си, че да ме вдъхнови отново. Защото вярвам, че вдъхновението ще помогне да затрия всяка саботираща автентичността ми идея, да изолирам всяка външна, чужда на мен проява, за да не ѝ позволя да подкопава моята стойност. И най-сетне да спра да воювам за място в неуместности.  
    Хора всякакви. Листа всякакви- това си казах! И снимах. Тогава видях и жълтурчето. То си растеше и си жълтееше. И веднага подейства като катализатор на асоциациите в мен.  Жълтурчето може да си расте и да си цъфти, без да се терзае какъв цвят са листата и дали капят или не. Дори и да го покрие шумата, то пак ще си е жълтичко. 
Така и аз. Щеше ми се да се асоциирам с него. Да се съвзема, всред тази реалност предзимна. Да се намеря отвътре и да спра да мисля, за всичко извън мен. Исках да махна значението от това как изглеждам, какво се очаква от мен и какво не се. Исках да махна и всяко очакване към другите, които все повече исках да видят света ми. Зашото те имат своите избори и своите си очи. Исках да спра да се взирам в пълнотата на чашите и особено на чуждите чаши, докато чинно чакам моята да блесне.
Да, тегаво ми е, че може и да е можело вместо кафе в хартиена чаша, да пия лимонада, в кристална, но действителността е такава, каквато е - лимоните са купени от друг.  
Въпреки това, в моят ден и без специалната лимонада, успях да видях Жълтото. Аз самата се асоциирах с него. 

Вярвам, че есента е сезон, в който (ти) се показва кое отминава и кое остава. 
Кое е декор, кое е акцент. 
Кое е в теб и кое е извън теб. 
Точно като на снимка.
(в която всичко има точно определено място.)

Дори, като се замисля, есента май не е толкова лош сезон. 
Понякога дори самият ти трябва да се огледаш отстрани.

Може би неделята ми не беше свежа или топла, каквато си я представях че трябва да бъде, но пък кафето ми беше ароматно и...мое. 
Запазих за спомен снимките и две есенни листа. Като символ на Другите. 

А жълтурчето... знам, че ще се промени и то. Ще стане пухкаво. Ще се срещне после с вятъра...и кой знае какво ще стане нататъка....
Но ще е себе си! Без значение колко изпокапали листа има, или няма, наоколо. 

То не може да се сравнява. Не знае какво значи да се осредни. 
И не е по средата! А е в центъра!

Такава хубава идея ми се видя това. И така нужна асоциацията.




Затова си запазих две есенни листа. Забравих за кривата неделя, и за снимката в социалната мрежа, липсващите срещи, празния план. Изхвърлих празната хартиена чашка и се завърнах към това, което е важно за мен и което знам, че мога. Да чувствам. После се прибрах, направих картичка, написах послание и вложих смисъл. Припомних си и си обещах да припомням на всички, колко е важно да си автентичен! Колко е важно да цъфтиш. Колко е важно да знаеш, кой си и какво си! 




Листата запазих.
Символично.

Направих мини рамки с тях. Само на едното добавих и трансформирано жълтурче...:) 
Символично нарекох за себе си първото - "Поне двама"
А второто "Смисъл"



Листата опитах да скелетизирам. Не се получиха много добре, защото бяха много тънички, но съхраниха една история.
Самото скелетизиране се прави,като се сварят поне 30 минути във вода със сода бикарбонат и малко лимон. След което върху хартия, бавно и внимателно се отстранява пулпата от листата, като се ползва четка с естествен косъм или дунапренена гъбичка. После изсъхват и се ползват за каквото ви хрумне - картички, пана, декорации, изделия с епоксидна смола или дори и  бижута. Независимо колко добре са се получили, ако бъдат част от нечий личен персонализиран подарък, ще имат своята нова висока стойност. И за вас, и за този, за когото ще зарадват. Ако е ценност. За мен подаряването е такава ценност. И като не мога да го правя, по една или друга причина- съм с отрязани ръце и сърце. Както съм писала и преди - подаряването е друг синоним на любов. По подаръците, споделените празници, и пожеланията в тях, можете да разберете и значението на присъствието си...


 

понеделник, 7 ноември 2022 г.

Споразумението – изход от конфликта ли е? Или е отговор на точните въпроси?

Всеки конфликт носи в себе си болка, породен е от болка или поражда такава. Всеки конфликт, независимо дали е открит или премълчан съдържа в себе си болка. Затова често го асоциираме и с път, или търсене на изход или избор, по кой от пътищата да поемем. Вероятно е да се дължи на болката в него. Като преход от едно състояние към друго или като стремеж за излизане от задънените ни улици. Лесно можем в ежедневието си да се справим с малките незначителни спорове и конфликти, точно както се справяме с малките рани и кратките им болки. Намираме памуче, поливаме с кислородна вода или слагаме лепенка. И се справяме. В ежедневния живот, заради ежедневния си комфорт. Както малките рани бързо минават, така и дребните конфликти лесно се решават, размиват, стопяват. 

Но не така стоят нещата със същинските конфликти. Онези, заради които се чувстваме ощетени или някого сме ощетили. Онези, заради  които ни е нужен съд, съдия, институция, или сами се обличаме в съдийската тога, метафорично, за да отсъдим и въдворим. Не така лесно стоят нещата с други спорове, които остойностяваме, мерим и изплащаме… Онези, за които не се опитваме да намерим алтернатива на съдийската тога…

Живеем в особено време, в което срещаме твърде много индивидуални искания и очаквания, създаваме безброй причини да се борим за собственото си заслужено, и генерираме безброй идеи да получаваме удоволствие от чуждите поражения. Или сме опоненти, или си създаваме противници. Противопоставяме нагласите си една срещу друга и ги заставяме да се сражават, като основни воини……докато забравяме, че и ние сме там. И то не като публика, а като техните създатели.

Спорим ожесточено, убеждаваме в правотата си, градим вини, нарочваме или търсим разплата. обикновено под прикритие на красивите ни думи – „аз имам позиция и не отстъпвам от нея, защото съм прав“… 

Да, често тези думи, освен красиви, са и символ на достойнство, мъжество и увереност, но единственото ни право да ги използваме е когато са истина. А това е коректно само тогава, когато зад тях наистина стои достойнство, наистина е израз на мъжество и наистина е породено от вяра в Доброто и защитата му. 

Във всяка друга ситуация, „настоявам на своето“ е равносилно на „настоявам на противното на твоето“. Точно за тези други ситуации става дума и тук. За тях ни е нужно израстване. Израстване, чрез знание. За тях ни е нужна помощ и нов ресурс. Ресурс вътре в нас, който може и да не знаем, че притежаваме или помощ от друг, вън от нас. Където и да го потърсим, е добре първо да знаем, че  можем да се научим да трансформираме болките. Да ги изцелим и да осъзнаем, че ги има и за двете страни на конфликта. А ние сме едната от двете противостоящи страни.

„Болката и конфликтът могат да доведат до развитие и подобрение“ Е. Маслоу

Чак когато разберем и приемем, че двете страни имаме право в противоречията си, то тогава ще схванем, че конфликтът ни е същински и ще има смисъл от нов и различен път. Но чак след като признаем, че имаме право…и двете страни. 

Ако стигнем до тук, ако успеем да приемем, че противоречията имат основания, сме наистина на по-добрия път. И е добре да се поздравим за него и новото знание, че може да се развием и подобрим. Чак тогава можем да потърсим новата възможност за гардероба си или ресурса извън нас.

Ако не можем да подменим съдийската тога, можем да потърсим този, който може да носи друга одежда. Различна, изтъкана от безпристрастност и неутралност. Да намерим ново лице, което да ни преведе по пътя на още едно ново знание, за един доста по-различен житейски процес. Процесът по споразумяването.

Медиацията е такава процедура. И ако тя е способ за извънсъдебно разрешаване на спорове, с ясни правила, етапи и цели, освен нейната реална житейска приложимост, в нея можем да открием много нови знания за собствените си подходи и алтернативи.

Много ще израснем в ежедневния си живот, ако научим нейния инструментариум и приемем принципите, върху които се гради и за свои. Ще успяваме в професионалния си живот, ако усвоим уменията си да дефинираме интереси и да открием сблъсъка на ценностите. Ще сме по-успешни ако придобием и част от чуждите реалности.

И помислим и провидим в процеса на споразумяването нещо, което до сега не сме разчитали.

Несъмнено, първото нещо е да имаме спор. Наличие на две страни, спорещи и търсещи своето или търсещи право на собствеността и върху чуждото. Спор, конфликт, вражда! В който всеки има правото си. Дори да притежава половината от даденото противоречие. Ако ние сме участници, е добре за нас да знаем, че единствения начин да трансформираме болките е да бъдем питани за тях. Не можем да трансформираме едно нещо в по-добро и служещо ни, като не знаем какво е… 

Повярвайте ми, спорът винаги се нуждае от въпроси. Участниците, винаги се нуждаем от въпроси!

Допуснете възможността да разгледате спора си, чрез отговорите на  следните въпроси:

Какъв ми е проблема?

Какво в описаната ситуация ме притеснява?

Какви мои стандарти възбуждат това притеснение?

Какво мое „не мога“ или „не приемам“ или „трябва“ е засегнато и ме притеснява?

Какви чувства поражда у мен всичко това, или как използвам тези чувства аз?

Какво може да ги замени?

Е? Как ви се струва? Какво, ако преминете през такъв процес на отговаряне? Сами. Поотделно. Заедно с другите?

В началото на спора, макар и да искаме да стигнем до взаимно изгодно решение, споразумението е далеч... и представлява това:

СПОР- АЗ- УМЕНИЯ

Да! АЗ! Аз съм важният! Аз умея! Аз имам право! Аз заслужавам! АЗ!

Но  какво ще стане, ако продължим с нови отговори на нови още по-точни въпроси:

Какво искам да получа в замяна?

Какво по-различно мога да направя, за да бъде преживяването ми неутрално?

А подобрено?

Как мога да се освободя от този проблем?

Каква полза мога да извлека от него?

Каква полза мога да подаря на другите?

Какво мога да добавя за себе си, за другите, за общото?

Общуването винаги създава недоразумения. Но комуникацията е велико нещо! 

Въпросите в живота ни, са един от най-ценните инструменти, чрез които да осъзнаем себе си и да приемем чуждото. Да разберем, да предложим, да оценим и …да подобрим.

Когато сме разумни, когато успеем да предадем някакси посланията си, извиращи от подсъзнанието но съзнателно, ще можем да отговорим и на тези въпроси. А най-ценното ще бъде да си дадем сметка, че този път има да се извърви и от Друия отсреща, за да достигне и до неговото подсъзнание и да се разчете. Степента на просветеното общуване може да се индикира като определим собствените си точки (прагове), отвъд които сме открити за другите. Те не са фиксирани и винаги можем да ги преместим. Готовността да отговорим на въпросите, ни осигуява възможността да бъдем разбрани,зачетени и заедно за достигнем до ново ниво на разбиране. Такова ниво на общуване е продуктивно. Така поне го наричат ​​специалистите. Но по-важното за нас е, че в такова общуване се раждат ценности.

И ако се върнем отново в темата за нашия спор, вече някак логично изглежда че това: „Аз важният!“ и „Аз умея!“….вече не е достатъчно.

А кое е достатъчното, тогава?

-Ами да отговаряме на точни въпроси, открити и от дълбочината си, и да участваме съзнателно. Това гарантира, че  ще съумеем да погледнем на споразумението по друг начин и да вложим в него нов смисъл…

С-ПО-РАЗУМ-Е-НИЕ.

Вярвам силно, че когато не забравяме, че благата на вселената идват, чрез другите хора , ще сме будни и съзнателни във всеки един акт на общуване. И в особеното време, в което живеем, където доминира нуждата от приемане на другия, развиване и толериране на уникалността и различията у всеки - едно от най-важните неща ще е: каквото и да правим, да го правим така, че да печели още някой. НЕ друг вместо нас, а още някой!

Нека да потърсим алтернативи на възможностите и да вярваме, че изходът от конфликта, не е компромис. 

Споразумението не означава компромис!

Споразумението е разбирането на страната отсреща. 

Споразумението се съдържа в отговорите на точни въпроси! 

И ние всички можем да споразумеем, с повече разум, за нашето общо. 

Споразумение има и тогава, когато заедно решим да продължим да водим битката си! Достойно!

Нека се научим! Нека си вземем от медиаторските техники и принципи!

Нека се научим да разпознаваме, кога са ни нужни доспехи или снаряжение, кога съдийска тога и кога….медиаторска одежда!

Нека разберем същността на С-ПО-РАЗУМ-Е-НИЕто!


Нашите различия са политики; нашите споразумения, принципи. - Уилям Маккинли

 ===

Повече за медиацията тук : https://www.sporazumenia.com/bg/home.html

а за връзка с мен: Елена Ценова. сертифициран медиатор:

https://www.linkedin.com/in/elena-tzenova-911b2159/

https://www.facebook.com/etzenova 


събота, 6 август 2022 г.

От.в.ЛЕ.че.но..

(или когато предлозите и съюзите са по-важни)


Намирам мир в едното си мълчание
Запазих го донякъде за своя идеал.
Отдалечаването не винаги е изпитание,
но с компромис плащаш, ако си го обещал.

Приемането ще добави стойност
към утрешния идващ ден
А всеки изгрев е възможност
за живот със вяра озарен.

Ле.
13.07.2022.

вторник, 26 юли 2022 г.

Един неуспешен творчески проект, или когато ентусиазмът, с който се втурваш не носи равен по стойност резултат

И такива дни има. Да тръгнеш да правиш нещо с радост, да си помислиш, че се получава всичко, както си го представял, и накрая...да получиш, нещо, на което мястото му е в кофата за боклук. И тези дни са интересни, и те също трябва да се разказват. Особено на онези, които винаги искат всяко излязло изпод ръцете им творение, да има етикет "Еха". Точно те, трябва да знаят, че не бива да се отказват, когато нещото им не е станало добре. Такива истории са само алегории на онези от деня ни, в които не успяваме изобщо. Такива истории напомнят и за взаимоотношенията и за делата ни и за опита ни да сме сериозни.

Такъв беше и нашият арт ден, с пилотния проект елементи от шринк пластмаса. Аз щях да правя копчета и рисувани елементи за бижута, а той, сина ми - ключодържател. Шринк пластмасата е тънък лист пластмаса, която се изрязва в определена форма, рисува се или се отпечатва изображение на нея и след това се нагрява. От топлината тя се свива седем пъти и се получава интересен продукт, подобен на стъкло. Та така и ние. Обикновено аз работя хаотично, но този път реших да подредя масата, да извадя всичко необходимо - перфоратори, маркери, ножици, линии, клещи за дупки, да оформя приятно арт работно място и да запаля младия тийнейджър да прави нещо по-различно от занимание с телефона си. Той взе, че дойде. Чу лекцията на майка си, как трябва да изчисли колко голям трябва да е елемента му без да мери, как се преценява колко е седем пъти по-малко, как да успява да визуализира, и как да се зарови в себе си, като избира и измисля сам идеите си. Спрях с речта секунда преди да се отегчи. Той подходи прагматично и поиска първо да направя аз едно, за да види, колко се смалява. Аз разбира се, с пълната увереност на майстор, се заех да правя кръгчета. За копчета. Със замах на убеден в своите способности артист, направих две кръгчета с любимия си перфоратор, продупчих със специални кондукторски клещи и го изрисувах с любима известна картинка на малкия принц с лисицата. С още по-арт увереност оцветих бъдещото копче. Даже си го харесах. Вдъхновението винаги прави по-шарен, по-сигурен и по-плътен света около нас и ни кара да се чувстваме големи. Пуснах фурната, отнесох копчето и за минута беше станало прекрасно ръчноизработено смалено копче. Синът ме се вдъхнови. Захвана се с рисуване, прави си собствен спортен герб. Аз се засилих също. Вече виждах новия модел обеци и няколко ключодържатели, знаех и на кой ще ги подаря. То падна едно рязане, дупчене с перфоратори, едни маркери хвърчаха наляво, надясно. Чуваше се "дай ми жълтото", "не, дай ми черното на мен", "оф, пречиш ми", "ама, имаме ли готини халки за ключодържател", "ех, че хубаво стават цветовете като се опече", "ееех, това синьо ми е любимо"... А ако гледахте, щяхте да видите един размах, една приповдигнатост, едно чудо... И наистина беше. Дори, когато се счупи любимия ми перфоратор, защото пластмасата е дебеличка, не се намали усърдието ни. Стана ми малко мъчно за уредчето ми, но в името на размаха и проекта, преценихме, че пожертването му ще ни донесе друга радост. Все пак, част от мъдростта на твореца е да се разделя лесно с нещата, иначе как ще успее да покороява непокореното...



И така. Зари се умори, след като изпече своя ключодържател и се зае със своето ежедневие. Идваше само да провери докъде се развиват моите неща. А те кипяха. Бях се заела да рисувам фазите на луната, за новото си колие. Не исках да спирам след като съм загряла. Все пак за първи път бях подредила изрядно работното място. Не се пилее това. Особено, когато целта ми беше не уау-идея, несрещана и уникална, нито беше персонализирано послание. За първи път целта ми беше продукт, а процеса до него - интересния. Исках да направим нещо правено, да стои като работа, да произведе продукт. Затова и не спрях, докато не се опекоха и последните кръгчета. Когато имаш цел да пресъздадеш някакъв процес е хубаво да не спираш докрая.



И така. Бяха готови. Подредихме масата и се заехме с удоволстването. Да си ги пипнем, да си ги разгледаме, да ги подържим. Радвах се на малките елементи. Особено на малкото ключе. То единствено беше с послание (все пак не избягах от себе си, колкото и да се стремях да съм точна и изпълнителна в процеса, а не в замисъла)

Ще питате защо в началото, говорих, че е неуспешен проект. Само защото не са красиви ли? Не, никога не съм оценявала по това. Много пъти некрасивите, заради това че са аматьорски, неща са имали по-голяма стойност за мен. И са били успешни, макар и да не са съвършени. Много пъти една идея, неизпълнена като на компютър е била в пъти по-успешна за мен като послание и резултат, отколкото добре изпълнен, боядисан или апликиран продукт, в който няма нито живот, нито дух. 

Та в нашия случай, се оказа всичко за боклука, поради една единствена причина. Маркерите, които използвахме, не бяха за стъкло. Моята недомислица, прати тези два три часа в историята, копчетата в боклука и вдъхновението в спомена. 

Прати и всички цветове от мини копчетата и ключодържатели по ръцете ми. За спомен. Елементите бяха красиви, докато не ги опипахме. Фазите на луната, които рисувах най-усърдно, за да изглеждат реалистични, останаха по пръстите ми. Замахът, с който се изтриха, беше в пъти по-кратък от замаха за създаването им. И в пъти по-лесен, а дори и по-ефектен. 





Понякога става така. Много по-ефектно е да изтриеш нещо, да замажеш или избледниш нечий труд (в случая,своя собствен, но... беше повод да се замисля за неуспеха и за провала и на другите) Много по-лесно е да замажем цветовете в деня си, да ги опипаме и да изцапаме. Да изтрием.

Хубавото на историята е, че може и да е безполезно копчето или ключодържателя, но вдъхновението и усърдието ни, отделеното време и уважение към импулса ни се оказаха много, много по-полезни. Защото те нямат цена за провала. Защото никога не са пропиляни. Затова вярвам, че вдъхновението е другото име на любовта. 

Хубавото на историята е и друго - всеки провал може да е забавен. Истина ви казвам, и ако бяхте тук, щяхте да видите, как се смеехме накрая на себе си,  как решихме да снимаме цялото изкуство от копчетата изобразено на моите пръсти... Трябва да можем да разказваме за своите грешки, трябва да можем да се смеем на себе си и да не се взимаме все насериозно.

Хубавото на историята е и трето - да седнеш и да работиш с ръцете си заедно с детето си е и щастливо и полезно. Рядко в живота имаме възможност да съберем тези две неща. Удоволствието от създаването се възпитава. И то само по един единствен начин - личният пример. А тогава продукта и качеството му са без значение.

Хубаво е и друго, не бива да спираме да си напомняме, че може лесно да размажем труда на някого и своя, но изцапаните ни ръце дълго ще ни напомнят за това. И както е в нашия случай, за копчетата- цветът не издържа дълго, но пък на ръцете ми постоя дълго.

Хубави неща на историята има още - например това, че се учим да не се хвалим с успеха си, а с обратното. Хубав и важен е опитът, че материалите са важни и никога не бива да подценяваме избора си на ресурс. Хубаво е да предвидим. Да вложим, да инвестираме, освен желание и материал. Хубаво е да сме фокусирани не само в процеса, а да вложим в него, разумно.


А знаете ли кое е най-хубавото?

-Ръчното творчество винаги е алегория на живота, винаги е олицетворение, винаги те кара да се замислиш за друго приложение, да сравниш, да потърсиш и да намериш в него пример, израз на нещо съвсем житейско.

Познавам хора, които често сравняват житейски ситуации със спорт. С битки и с победи. Аз сравнявам с ръчнототворчество. Защото само в него намирам сходност. И то е истински досег с божествената природа. Създаването Е процес. А процеси и модели в деня ни милиони...

Харесва ми да проектирам. От хобито - в живота. Някак съм изкушена да вадя своите изводи и представи точно по този начин.


Затова най-най-най-хубавото нещо на историята ни е илюстрираният урок и удоволствието от него.


Точно, както става и в живота!


Послепис: Ааааа и няма повече да подреждам работното място, за първи  и последен беше:) и ще ми липсва, ама малко, счупения перфоратор. Докато си взема нов, ще трябва да се науча да ползвам пергел и ножица. А всички знаят, че ми е трудно. Там се иска точност, а мен....мен ме вълнува размаха...


09.07.2020г.

Ле.

четвъртък, 21 юли 2022 г.

ПесноПойчица..

 

Тежко и морно пекнало-
Слънцето, байо, жаркото.
Красиво и високо издигнало
Слънцето, байо, яркото.

Тъмнокосо девойче тръгнало
с вода да напълни менците,
самичка, байо, до рекичката,
през девет гори, та в десетата.

Песента ѝ, байо, запятата,
с ушите си не можеш да чуеш,
но душата ти, байо, душата ти
с меден гласец ще прегърне.

Водица да сипе, отивала
за жадните, байо, за другите.
И накрая, ако вземе остане
и за нея си, байо, ще сипела.

Очите ѝ, байо, очите ѝ-
дълбоки и скромни кат' истина
Ръцете ѝ, байо, ръцете ѝ
са нежни и колкото силни са.

И слънцето, байо, най-жаркото
Песента чуло отгоре.
За севдата, байо, за севдата
Девойката пеела, нежната.

И нея тогава залюбило,
Слънцето, байо, яркото
и докато менците носила,
осветило я, байо, цялата.

Момичето, байо, нежното
прикрило очите си, тъмните,
а топлото слънце, горящото
Поискало от водата да пие.

Тя целите менци изсипала,
за слънцето, байо, жаркото,
а то ненапито, поискало
всеки ден в тез очи да сияе

А девойката, байо, нежната
тогаз всички реки пресушила,
неуморна, байо, усмихната
на слънцето станала севдата.

От песента ѝ, байо, звучната
слънцето по-силно засветило
От водата ѝ, байо, донесена
то по-добро за живота творило.

И житата се, байо, извили,
и напълнили с цвят се полята,
и земята плодове народила 
с животворната слънчева сила.

А девойката, байо, красивата
от светлото, очи си притваряла
и никой не видял цветовете им
и какво, байо, те отразявали.

Очите ѝ, байо, големи са,
чак след залеза можеш да видиш.
цветът им, байо, запомня се,
че все него насетне да дириш.

Ръцете ѝ байо, нежните,
след залез мож да погалиш,
мекотата им, байо, ще помниш,
дори и един път само да имаш.

Нозете ѝ, байо, гиздави
след залез можеш да чуеш,
в танца ѝ, байо, със ритъма
любовния дъх ще пробудиш.

Но туй що не казах на тебе
се разбира, байо, отпосле,
щом видиш я севдата вечер
на черното небо изгряла...

Чак тогава кат мене ще вденеш,
че момичето, байо, нецелувано
е като слънцето, яркото денем
пак е пламък, байо, но Лунния.

*

И после тъй милно щи стане,
че севда си имаш прекрасна
и няма по-голямо имане
От това да стои ти отдясно.

Погледни свидно твойта изгора
Върви, прегърни, целуни я.
Нанижи с обич ситна погора
и украси с нея невестена шия.

Запомни, байо, и недей да забравя,
имаш всичкото цяло богатство,
Севда твоя, последвай, пази я
и до нея отстоявай си мястото!

Защото има, байо, такива
като слънцето и като луната,
Само за миг да се срещат по заник
И само за миг да се дочакат в зората!



17.07.2022
Ле.






Черен писец и една непрекъсната линия. Сложени са в рамки само за снимката, но е драскулка, без прекъсване, без претенция за нещо. Колкото да илюстрира една страничка от някаква песнопойчица. Някой път непрекъснатите линии и завъртулките илюстрират дните ни, без да знаем и без да им обръщаме внимание. Простичко и завъртяно. Като всичко!

Редактирам публикацията, заради новата картина на Зари. Нарисувана, докато е с разширени зеници. Слагам я не само защото ми е син и майчиното ми око гледа винаги през пердето на възхита с нишки на гордост от сина, но и заради впечатление от креативния му подход към деня и живота. Какво друго по-хубаво можеш да направиш, когато виждаш размазано, освен да смесиш бои и цветове и да си самогарантираш, че ще видиш ефекта на преливане и размазване, който искаш всеки път и не става. А така е сигурно, че ще види резултата, както е в представите му и какво ако не е за другите така?! Още повече, че и за другите стана точно така както е, защото погледа е и усет...някак си...
Можеш да се учиш от детето си.  Като например това, да се доверяваш на импулса си и да го оползотворяваш в състояния, в които стандартно приемаш за пречка. И всъщност, най-важното нещо - да си осигуриш, сам за себе си ефекта...ииии да си доволен. Какво ако не е, ти нали го виждаш така...:).
И така, това е поредната му лунна картина, не знам защо но пълната луна му е любима тема. Вероятно по това само прилича на мен..