По света и у нас...

Тази картичка я правих за един 70 годишен юбилей! 
Имах специална поръчка, да е персонализиран и много личен подарък.

Сама уших престилката от народната носия, 
с такава танцува тя самата в ансамбъл, копирах дизайна ѝ, за да е съвесем нарочно.

Добавих цървул, влак, самолет..., но ги вързах с посланието, че винаги има дом, към който да се върне. Дамата, за която беше подаръка, пътува много по света и пише книги за това. 

Картата за фон и малките празни книжки затова не са случайни. 

Постарах се да събера много символи, които да означават за нея, и с които да бъдат свързани пожеланията. Но не затова съм тук да пиша...,

а да споделя колко е приятно да търсиш символи, които характеризират или описват един човек, или тези, които показват кое е нещото, което ви свързва с него. 

Затова обичам персонализираните подаръци. Дават още един начин да взаимодействаш, да подредиш знаци на картичка, да гравираш нешо, да ушиеш второ, да излееш смола....абе с каквото и да е като материал, винаги можеш да покажеш отношение към някого, да му обявиш, че го зачиташ, че си го разчел и, че имате нещо общо...

Мислих си докато правя картичката, че има нещо странно в този свят.
Можеш да стигнеш много далеч - да сменяш градове, държави, езици, да проходиш през толкова много пътища, че картата вече да не ти стига. 

Но въпреки това винаги носиш със себе си нещо съвсем малко. Това от къде си и идеята, че има къде да се върнеш.
Имам дълбокото убеждение, че никога не оставяме всичко зад себе си, когато 
тръгваме, когато пътуваме, дори когато се отиваме от някого. 

Човек винаги се връша някъде. При някого.
Някои неща просто са вързани за нас и пътуват с нас навсякъде.

А след 70 години пътища, мисля, човек вече знае кое си струва да носи.

И кое да върне...

Честит юбилей!

Сърчица за закъснели неща...

Направих няколко сърчица на верижки в последните месеци. 
Епоксидна смола, злато, цветенца, малко лъскавини и … вдъхновение.

Смолата много ми харесва за работа. Мека и течна и само едни УВ лъчи са нужни и вече е станала като камък. Важно е малкко търпение да имаш да я излееш и наместиш и след това да вградиш в нея нещото, което искаш. 

Харесват ми асоциациите, които имам в главата си за нея. Символиката, за която въображението ми трескаво реди и едно и второ и трето значение. И за смолата и за избора на цветето, което да вградя вътре, или материала, с който я оцветявам. Всяко от тях може да носи някаква стойност, не е материална, но е богата на послания.

Та за сърчицата-  Едно от нещата, заради които съм се хванала за тях напоследък, освен интересния материал, е и желанието ми да сътворя вса повече бройки от тях. Второто нещо е, че и аз имам да занеса едно сърце някъде (да го върна на мястото му),… но още не мога да направя.

 ---

Живеем толкова бързо и толкова изнервено, че рядко забелязваме миговете (малките, ежедневните), в които обиждаме някого. 
Обикновено не преднамерено, и често с нещо дребно и егоистично, с нещо незначително според разбиранията си или дори само с остри думи, изтървани между койзнаеколко важните ни задачи, или измежду няколко плана и графици, или докато мислим за нещо съвсем друго.  

Например за това, че закъсняваме, за сметките, за децата, за срещата, на която трябва да сме след десет минути.  И продължаваме да бързаме. Животът, също., но въпреки скоростта си не спира да чака извинението (и тук изобщо не говоря за молба за прошка за големите променящи животите ни грешки). 

Ние, обаче продължаваме да си вървим, със същата скорост.
бързо, изнервени, недовършили, закъсняли, забравили, планирайки, изпълнявайки, отлагайки….недовършили, това което дори не забелязваме…

И ето кое е странното. Обидата си е останала, нищо, че не сме я забелязали.( и тук отново не говоря за тежките житейски огорчения). Обидата от кратките думи и ненарочното неуважение си седи там, където  сме я оставили самите ние, без дори рда запомним. Като плевел в градинка, за която все за утре отлагаме да се погрижим. 

Расте си  и без поливане, и без лъчи, и без наглеждане. И минават месеци, понякога години, докато дойде денят, в който случайно и без видим повод се сетим за изражението на човека отсреща в оная минута с острите ни думи…, изражението му, което тогава сме взели за нормално…, но не е било.

Мисля си че точно тогава е единият шанс да открием корена…на плевела. Шанс, който идва след като е минало толкова време, колкото е нужно, че ако го описваме в разказ после, да го наречем достатъчно. Шансът ни да видим, какво сме посадили.

Тогава чак можем, чисто, пред себе си да застанем с въпроса – какво ще правя с корена на плевела, щом толкоз късно го видях... Да го хвърля ли, защото е минало време и ми е неудобно да го споменавам, или да го нося още нанякъде и аз не знам накъде…

Вторият шанс (и последен) да видим корена на плевела, е когато някой друг посмее да го извади от собствената ни градинка.

Е, аз реших да си правя сърчица за такива случаи.

Предварително да заложа цветя, листенца и не на плевели.
И да благодаря за получените извинения, и да се помъча да дам своите или да ги откупя. Заради изтърваните думи и преди, и тези които някога напред без да помисля ше изтърва.

Ясно ми е, че вина не се изкупува. Знам, че нищо не се купува по този начин.

Но е начин да занеса нещо материално и малко там, където съм оставила само своята нервност, бързане и остри думи. 

Начин е, сувенирът да стане малък знак, че съм се сетила, че коренът е изровен, че съм видяла плевела, че съм разбрала, че съм го посяла сама.

Не можем да върнем онези минути.

Но можем да занесем сърце. И да се надяваме че закъснялото извинение тежи поне колкото изтърваните думи, макар добре да знаем, че изобщо не е така.

(и тук вече говоря за прошката. закъснялата да бъде поискана. затова правя сърчица, уж само за дребните вини, но всъщност за да се доближа до моята лична, голяма, и да направя онова сърце, дето все още не смея да занеса).

п.с. Епоксидната смола и среброто зад нея, я прави да прилича на...огледало!

Ле.

Ново място за мен и вас

 www.lenetart.wordpress.com

Докато е.

Понякога ми се струва, че най-стойностните неща в живота ми са се случвали... между другото. 

Извън онези големи мигове, в които съм чакала с бързобиещо сърце и когато думите са идвали подредени и важни. Извън филмовите сцени в главата ми. 

И точно в празното между малките неща. И в жестовете, които не съм обявявала ...и в мълчаливите минути, в които съм преживявала преминалото – сама и без публика.

Просто са се случвали между другото. Без да ме предупреждават. 

Нещо се е остойностявало...някога,някъде,без да разбера.

Може би след завършеното изречение пред този, когото обичам или в паузата преди да започна да говоря пред този, от когото се страхувам.

Просто там, в малкото, нещата са ставали важни за живота ми, без да го разбирам.

Поглеждала съм, задържала съм две-три секунди повече преди да се отместя, или съм усещала прескачане на пулса с бърза смяна на ритъма. Точно тогава да е било...

Да, 

ценното е ставало ценно, и между онези дребни болчици в живота, дето приличат на рани по кожата, за които не прилагаме лечение и хапче, но са неприятни.

Също като сухи, напукани пети. 

Некрасиви, драскащи.

Но върху тях стъпваш. И с тях ... стигаш.

---‐--------

Дълго време си мислех, че само истинските неща устояват. 

Но честно казано, най-дълбоко съм обичала онези мигове, които е можело да загубя.

И от мазохизъм, и защото вниманието ми се е оформяло до присъствие. 

А след него до благодарност.

И, да – вероятно точно защото е можело да се изгубят... съм ги и губила. Някои пъти без уважение, някога дори нахално, към онези, които са ми ги създавали. 

Но тогава е било от неразбиране.

Днес е друго. 

Днес дори споменът е прибран навътре - сложен от мен там, където няма тъкан, която  може да се напука и да изкърви.

------

Обаче след дълго време на вярване, че истинското е онова, което устоява... ми е по-трудно. По-трудно се пуска идеята, че тежи само онова, което ще трае, и ако нещо не е завинаги не е било. Защото твърде много си свикнал с нея.

 

Но честно ли? - Ами чуйте- 

Преходността не е трагедия.

Изненадващо наобратно.

Тя е причина да гледаме преди да затворим очи.

А за онези от нас, които още вярваме, че вечността е утеха – бих напомнила: Хей, хора, не живеем плътно!!

Вярвам, че истински, по-истински и най-истински ще заживея, чак когато приема, че може да няма Утре.

Че Всичко е Сега.

Защо обаче все още не го прилагам в обикновения с живот- не знам. Скоро ще стана на 40 и шест. Вероятно е втората половина на живота ми да изисква промяната...

И 

да осъзная и заживея с това, че всичко, на което съм способна може да се реализира единствено и само Сега

Може да стане продукт само сега и да има следа ... иначе просто ще потъне.

Време си е вече да спра да бягам и от завършеностите. 

и от всякаквите му там краища.

Освен това май вече и не искам да се вълнувам от категорични обещания, които после виждам празни, както и от големите структури от вкаменени планове и идеи без край, които само се изгубват. И аз в тях.

Не искам.

И затова пиша тук.

Да си напомням какво да искам.

Да искам това, което е тук – докато е.

Искам да срещам човеци, които не обещават, а остават. 

Искам да не меря колко се дава и колко се връща, за да е равно на „завинаги“.

И искам всичко това, което е тук. Докато е.

Докато е.

---‐--

Пълнотата на Сега е важната.

Преходна и важна. Важна и преходна.

И затова ще напомням – и на мен, и на вас:

Всичко, което има значение, минава.

И точно затова – има значение.

Присъстваме.

Докато е.

-----

Животът е Ин и Ян –обла прегръдка между временност и смисъл.

Бяло пространство в черното.

И черен контур в бялото.

Нито едното не е грешка.

И двете заедно - са път.

Le.

Животът знае какво още не съм...

Все по-често ми се струва, че животът не иска от нас подвизи. Не му трябват покорени върхове и победи в битките.
Само едно иска - да не му пречим.
Да не стоим насред реката със стиснати юмруци, опитвайки се да пренапишем течението.
Да не се вкопчваме в брега, когато дълбокото ни зове.
Да не се преструваме, че сме силни, само защото държим света на мускулите си.
Животът знае и добре вижда какво още не сме.
Мълчим си за това, за което не сме готови.
И хич не ни се дава каквото искаме, а каквото ще ни направи по-истински живи.
Хем за наказание, хем за да ни върне на мястото ни.

Аз дълго стоях в съпротива. И сигурно още стоя.
Не мога напълно да се отърва от вярването, че щом страдам, значи вървя срещу неправда.
Макар да усещам закономерности, все по-често виждам, че страданието може да е само знак, че заемам чуждо място. Знак, че нося чужд товар, и че говоря забързано, когато е време да се поклоня.
Оказа се, че истинската сила не е в борбата, а в признанието.
В това да уважавам реда, който не съм създала аз, но в който съм вплетена.
Да призная, че има сили, които виждат повече от мен.

Назад поколенчески.

Племенно.
И да науча, че съжалението е обратно на уважението.
Да схвана, че не е срамно да отстъпиш.
Да благодариш.
Да се отдалечиш с обич.
И да остана с разбирането за това.
 
Животът не е само хаос от подредени човелки желания и мечти.
Той има памет и посока. Поколенчески. От племето.

И когато престана да го насочвам аз, той ще почне да ми показва всичко, което съм забравила.

Le.

(Вдъхновение от Румен Янкулов)