Благо...

Благата вест не е просто новина, нито обещание. Тя дори не е метафора, а принцип. Велик, неизменен закон, по който всичко, което е било, всичко, което е, и всичко, което ще бъде, се ражда чрез изричане.

(В началото бе Словото...)

Светът не е възникнал с мълчание и Спасението е започнало с вест.

А тя- Благата вест никога не идва така, както бихме искали. Не пита дали сме готови, а просто нахлува. Разцепва предишното състояние, тихо изтрива стария ред и...

заражда нов.

Тихо, но дори и най-тихото слово съдържа в себе си код на съзидание.

И ето, Благовещение е.

(Време за онези големи неизменни принципи)

С времето разбрах, че хората рядко следваме здрави принципи. Рядко се изграждаме върху здрава основа и знание и много по-често само си приказваме приповдигнато. Аз самата дълго време се лъгах в личния си напредък. Вярвах, в каквото съм чула,

че ако се разместваш и пренареждаш- нещо ще се промени към по-добро. 

Но не. 

Изобщо не е задължително. 

Предпочитаме да фрагментираме, да разместваме повърхности и да се залъгваме, че така идва промяната. А всъщност изобщо не е задължително да дойде промяна. Нито нещо изобщо трябва да идва. Много от нас изобщо нямаме досег и идея, до това че съществуват здрави принципи, които структурират самата същност на битието. И те не се променят, не се нагласят, не се увиват в удобни думи.

Не съм изучавала теология или богословие и не претендирам да разбирам от тия въпроси. Но имам ума си, усещанията си и човешкия си усет, с които търся отговорно някакви значения.

И пак, Благовещение е.

Дева Мария чува... и зачеването се случва не чрез плът, а чрез онова, което идва отвъд разбирането. Човешката природа става съд за невидимото. Не е ли този мигът, в който в самото „да бъде“ се ражда възможността?

Дали разбираме това?

Не.

И слава Богу. 

Защото сме човешки същества. 

Имаме път да вървим и знание да учим. 

Да се съгласяваме да бъдем съд, в който нещо се пълни.

Да приемаме.

Да бъдем чисто и просто хора.

Да понаучаваме по нещичко за пътя през човешкото ни - през плътта, през кръвта, през пулса, през сетивата, през преживяването на живота. През това… което сме. 

Понякога ме хваща яд.

Яд ме е на нас, че се заливаме с псевдо философии и ползваме модерни фрази „Пусни старото, за да направиш място за новото“, „Първо заобичай себе си“ и дрън-дрън дрънкалки…и кухи мантри, които ни карат да се самозабравяме. Втръсна ми да срещам банални оправдания (включително своите) за ретроградни планети, коридори на затъмнения и всевъзможни небивалици, които превръщат обновлението в леко разместване на въздуха - нещо, което чакаме да дойде само като благодат и без последствия. 

Но неее. Не става така. Не идва без последствия.

Омътнихме се да чакаме „благото“, но без да търсим „вестта“ -защото сме решлили, че ни се дължи утеха.

А повелята?!

Хора,

Ние сме само хора.

Възприемаме всичко в пределите на своето разбиране.

И забравяме, че не разбираме.

Че има нещо много, много по-голямо от нас.

Приемаме се за драматично важни и заявяваме, че жадно търсим поредното очаквано „ново начало“, а ако се заслушаме…ще чуем, че

няма ново, няма и край… 

Всичко се повтаря - ритъм на вдишване и издишване, на съмнение и прозрение.

А ние грешим. Често, редовно и съвсем естествено бъркаме историите.

Истинската Блага вест не е утешение. Тя е удар.

Прорез в съществуването, през който нахлува нещо много по-голямо от нас.  И стига засега това да разберем.

Благовещение е. Призивът за сътворение.

Но 

в човешкото ни място. В нашето „съ“ на сътворението.

Имаме работа. Много работа да свършим. Много знание ще трябва да изучим, за да се приемем насериозно. Много ще опознаваме докато разберем за принципите за структуриране на битието и значението на Благата вест.

Дотогава имаме много човешка работа да свършим.

Затова бавно.

Първо - дишаме.

-

Вдишваме, издишваме.

До края.

И ми се ще да го извикам, но ще го напиша: последното издишване не зависи от нас. Нито първото.

Но къде вдишваме днес – това вече е избор и наше решение.

И ми кажете, мили хора -

Как ще ввввдиишате следващия си въздух?

С какво ще изпълните човешките си клетки?

С колебание ли? Или с цялото си същество?

Със задължение, или с принос?

По навик или на един дъх?