И такива дни има. Да тръгнеш да правиш нещо с радост, да си помислиш, че се получава всичко, както си го представял, и накрая...да получиш, нещо, на което мястото му е в кофата за боклук. И тези дни са интересни, и те също трябва да се разказват. Особено на онези, които винаги искат всяко излязло изпод ръцете им творение, да има етикет "Еха". Точно те, трябва да знаят, че не бива да се отказват, когато нещото им не е станало добре. Такива истории са само алегории на онези от деня ни, в които не успяваме изобщо. Такива истории напомнят и за взаимоотношенията и за делата ни и за опита ни да сме сериозни.
Такъв беше и нашият арт ден, с пилотния проект елементи от шринк пластмаса. Аз щях да правя копчета и рисувани елементи за бижута, а той, сина ми - ключодържател. Шринк пластмасата е тънък лист пластмаса, която се изрязва в определена форма, рисува се или се отпечатва изображение на нея и след това се нагрява. От топлината тя се свива седем пъти и се получава интересен продукт, подобен на стъкло. Та така и ние. Обикновено аз работя хаотично, но този път реших да подредя масата, да извадя всичко необходимо - перфоратори, маркери, ножици, линии, клещи за дупки, да оформя приятно арт работно място и да запаля младия тийнейджър да прави нещо по-различно от занимание с телефона си. Той взе, че дойде. Чу лекцията на майка си, как трябва да изчисли колко голям трябва да е елемента му без да мери, как се преценява колко е седем пъти по-малко, как да успява да визуализира, и как да се зарови в себе си, като избира и измисля сам идеите си. Спрях с речта секунда преди да се отегчи. Той подходи прагматично и поиска първо да направя аз едно, за да види, колко се смалява. Аз разбира се, с пълната увереност на майстор, се заех да правя кръгчета. За копчета. Със замах на убеден в своите способности артист, направих две кръгчета с любимия си перфоратор, продупчих със специални кондукторски клещи и го изрисувах с любима известна картинка на малкия принц с лисицата. С още по-арт увереност оцветих бъдещото копче. Даже си го харесах. Вдъхновението винаги прави по-шарен, по-сигурен и по-плътен света около нас и ни кара да се чувстваме големи. Пуснах фурната, отнесох копчето и за минута беше станало прекрасно ръчноизработено смалено копче. Синът ме се вдъхнови. Захвана се с рисуване, прави си собствен спортен герб. Аз се засилих също. Вече виждах новия модел обеци и няколко ключодържатели, знаех и на кой ще ги подаря. То падна едно рязане, дупчене с перфоратори, едни маркери хвърчаха наляво, надясно. Чуваше се "дай ми жълтото", "не, дай ми черното на мен", "оф, пречиш ми", "ама, имаме ли готини халки за ключодържател", "ех, че хубаво стават цветовете като се опече", "ееех, това синьо ми е любимо"... А ако гледахте, щяхте да видите един размах, една приповдигнатост, едно чудо... И наистина беше. Дори, когато се счупи любимия ми перфоратор, защото пластмасата е дебеличка, не се намали усърдието ни. Стана ми малко мъчно за уредчето ми, но в името на размаха и проекта, преценихме, че пожертването му ще ни донесе друга радост. Все пак, част от мъдростта на твореца е да се разделя лесно с нещата, иначе как ще успее да покороява непокореното...
И така. Зари се умори, след като изпече своя ключодържател и се зае със своето ежедневие. Идваше само да провери докъде се развиват моите неща. А те кипяха. Бях се заела да рисувам фазите на луната, за новото си колие. Не исках да спирам след като съм загряла. Все пак за първи път бях подредила изрядно работното място. Не се пилее това. Особено, когато целта ми беше не уау-идея, несрещана и уникална, нито беше персонализирано послание. За първи път целта ми беше продукт, а процеса до него - интересния. Исках да направим нещо правено, да стои като работа, да произведе продукт. Затова и не спрях, докато не се опекоха и последните кръгчета. Когато имаш цел да пресъздадеш някакъв процес е хубаво да не спираш докрая.
И така. Бяха готови. Подредихме масата и се заехме с удоволстването. Да си ги пипнем, да си ги разгледаме, да ги подържим. Радвах се на малките елементи. Особено на малкото ключе. То единствено беше с послание (все пак не избягах от себе си, колкото и да се стремях да съм точна и изпълнителна в процеса, а не в замисъла)
Ще питате защо в началото, говорих, че е неуспешен проект. Само защото не са красиви ли? Не, никога не съм оценявала по това. Много пъти некрасивите, заради това че са аматьорски, неща са имали по-голяма стойност за мен. И са били успешни, макар и да не са съвършени. Много пъти една идея, неизпълнена като на компютър е била в пъти по-успешна за мен като послание и резултат, отколкото добре изпълнен, боядисан или апликиран продукт, в който няма нито живот, нито дух.
Та в нашия случай, се оказа всичко за боклука, поради една единствена причина. Маркерите, които използвахме, не бяха за стъкло. Моята недомислица, прати тези два три часа в историята, копчетата в боклука и вдъхновението в спомена.
Прати и всички цветове от мини копчетата и ключодържатели по ръцете ми. За спомен. Елементите бяха красиви, докато не ги опипахме. Фазите на луната, които рисувах най-усърдно, за да изглеждат реалистични, останаха по пръстите ми. Замахът, с който се изтриха, беше в пъти по-кратък от замаха за създаването им. И в пъти по-лесен, а дори и по-ефектен.
Понякога става така. Много по-ефектно е да изтриеш нещо, да замажеш или избледниш нечий труд (в случая,своя собствен, но... беше повод да се замисля за неуспеха и за провала и на другите) Много по-лесно е да замажем цветовете в деня си, да ги опипаме и да изцапаме. Да изтрием.
Хубавото на историята е, че може и да е безполезно копчето или ключодържателя, но вдъхновението и усърдието ни, отделеното време и уважение към импулса ни се оказаха много, много по-полезни. Защото те нямат цена за провала. Защото никога не са пропиляни. Затова вярвам, че вдъхновението е другото име на любовта.
Хубавото на историята е и друго - всеки провал може да е забавен. Истина ви казвам, и ако бяхте тук, щяхте да видите, как се смеехме накрая на себе си, как решихме да снимаме цялото изкуство от копчетата изобразено на моите пръсти... Трябва да можем да разказваме за своите грешки, трябва да можем да се смеем на себе си и да не се взимаме все насериозно.
Хубавото на историята е и трето - да седнеш и да работиш с ръцете си заедно с детето си е и щастливо и полезно. Рядко в живота имаме възможност да съберем тези две неща. Удоволствието от създаването се възпитава. И то само по един единствен начин - личният пример. А тогава продукта и качеството му са без значение.
Хубаво е и друго, не бива да спираме да си напомняме, че може лесно да размажем труда на някого и своя, но изцапаните ни ръце дълго ще ни напомнят за това. И както е в нашия случай, за копчетата- цветът не издържа дълго, но пък на ръцете ми постоя дълго.
Хубави неща на историята има още - например това, че се учим да не се хвалим с успеха си, а с обратното. Хубав и важен е опитът, че материалите са важни и никога не бива да подценяваме избора си на ресурс. Хубаво е да предвидим. Да вложим, да инвестираме, освен желание и материал. Хубаво е да сме фокусирани не само в процеса, а да вложим в него, разумно.
А знаете ли кое е най-хубавото?
-Ръчното творчество винаги е алегория на живота, винаги е олицетворение, винаги те кара да се замислиш за друго приложение, да сравниш, да потърсиш и да намериш в него пример, израз на нещо съвсем житейско.
Познавам хора, които често сравняват житейски ситуации със спорт. С битки и с победи. Аз сравнявам с ръчнототворчество. Защото само в него намирам сходност. И то е истински досег с божествената природа. Създаването Е процес. А процеси и модели в деня ни милиони...
Харесва ми да проектирам. От хобито - в живота. Някак съм изкушена да вадя своите изводи и представи точно по този начин.
Затова най-най-най-хубавото нещо на историята ни е илюстрираният урок и удоволствието от него.
Точно, както става и в живота!
Послепис: Ааааа и няма повече да подреждам работното място, за първи и последен беше:) и ще ми липсва, ама малко, счупения перфоратор. Докато си взема нов, ще трябва да се науча да ползвам пергел и ножица. А всички знаят, че ми е трудно. Там се иска точност, а мен....мен ме вълнува размаха...
09.07.2020г.
Ле.
Няма коментари:
Публикуване на коментар