Посланието на жълтурчето

Всяко нещо си има своето място и 

своя отминал сезон.

Въпреки това, някой остава и се отличава

и продължава да цъфти

във всеки сезон

и се променя

с вятъра...

    Да. 

    Онзи ден се разхождах навън, в късната ноемврийска есен и докато пиех своето самотно кафе в хартиена чашка, оглеждах мястото и живота около него. Есента е сезон, който не харесвам (всъщност аз харесвам само лятото), но пък е много благотворен за асоциации и алегории. В ума ми, мислите за бъдеще се боричкаха с илюзиите за минало и докато сприхаво се мъчех да ги рационализирам и преобърна в правилния ред: илюзиите в миналото- в мисли за бъдеще, си дадох сметка, че по важно от това, къде се намирам сега и какво и с кого правя нещата сега - няма! Всичко рано или късно си застава на мястото. Листата окапват. Илюзиите също. 

    Уморената ми глава от въпроси от типа - защо е това, вместо онова?, или как да направя така, като то е иначе..., просто се отказа да участва и остави всичко рационално на заден план. Гледах реалността наоколо. Чувствах се...в нея. В цветовете - жълти и зелени, шума по земята, самотна бреза, изпокапали проядени листа, някои все още зеленеещи. Нямаше хора, нямаше шум от коли и бръщолевиници... Имаше само вятър и шумолене.

    Стана ми тъжно, затова как някои неща просто си отиват, изпокапват. Също както някои мечти или отношения със значими. Денят ми беше крив, неползотворен, неделен. В следобеда му- една снимка, която видях в социална мрежа, съвсем го разкриви (или пък изясни, не знам). Бях в типично предзимно настроение. Чудих се каква асоциация да катализирам в сърцето си, че да ме вдъхнови отново. Защото вярвам, че вдъхновението ще помогне да затрия всяка саботираща автентичността ми идея, да изолирам всяка външна, чужда на мен проява, за да не ѝ позволя да подкопава моята стойност. И най-сетне да спра да воювам за място в неуместности.  

    Хора всякакви. Листа всякакви- това си казах! И снимах. Тогава видях и жълтурчето. То си растеше и си жълтееше. И веднага подейства като катализатор на асоциациите в мен.  Жълтурчето може да си расте и да си цъфти, без да се терзае какъв цвят са листата и дали капят или не. Дори и да го покрие шумата, то пак ще си е жълтичко. 

Така и аз. Щеше ми се да се асоциирам с него. Да се съвзема, всред тази реалност предзимна. Да се намеря отвътре и да спра да мисля, за всичко извън мен. Исках да махна значението от това как изглеждам, какво се очаква от мен и какво не се. Исках да махна и всяко очакване към другите, които все повече исках да видят света ми. Зашото те имат своите избори и своите си очи. Исках да спра да се взирам в пълнотата на чашите и особено на чуждите чаши, докато чинно чакам моята да блесне.

Да, тегаво ми е, че може и да е можело вместо кафе в хартиена чаша, да пия лимонада, в кристална, но действителността е такава, каквато е - лимоните са купени от друг.  

Въпреки това, в моят ден и без специалната лимонада, успях да видях Жълтото. Аз самата се асоциирах с него. 

Вярвам, че есента е сезон, в който (ти) се показва кое отминава и кое остава. 

Кое е декор, кое е акцент. 

Кое е в теб и кое е извън теб. 

Точно като на снимка.

(в която всичко има точно определено място.)

Дори, като се замисля, есента май не е толкова лош сезон. 

Понякога дори самият ти трябва да се огледаш отстрани.

Може би неделята ми не беше свежа или топла, каквато си я представях че трябва да бъде, но пък кафето ми беше ароматно и...мое. 

Запазих за спомен снимките и две есенни листа. Като символ на Другите. 

А жълтурчето... знам, че ще се промени и то. Ще стане пухкаво. Ще се срещне после с вятъра...и кой знае какво ще стане нататъка....

Но ще е себе си! Без значение колко изпокапали листа има, или няма, наоколо. 

То не може да се сравнява. Не знае какво значи да се осредни. 

И не е по средата! А е в центъра!

Такава хубава идея ми се видя това. И така нужна асоциацията.

Затова си запазих две есенни листа. Забравих за кривата неделя, и за снимката в социалната мрежа, липсващите срещи, празния план. Изхвърлих празната хартиена чашка и се завърнах към това, което е важно за мен и което знам, че мога. Да чувствам. После се прибрах, направих картичка, написах послание и вложих смисъл. Припомних си и си обещах да припомням на всички, колко е важно да си автентичен! Колко е важно да цъфтиш. Колко е важно да знаеш, кой си и какво си! 

Листата запазих.

Символично.

Направих мини рамки с тях. Само на едното добавих и трансформирано жълтурче...:) 

Символично нарекох за себе си първото - "Поне двама"

А второто "Смисъл"

Листата опитах да скелетизирам. Не се получиха много добре, защото бяха много тънички, но съхраниха една история.

Самото скелетизиране се прави,като се сварят поне 30 минути във вода със сода бикарбонат и малко лимон. След което върху хартия, бавно и внимателно се отстранява пулпата от листата, като се ползва четка с естествен косъм или дунапренена гъбичка. После изсъхват и се ползват за каквото ви хрумне - картички, пана, декорации, изделия с епоксидна смола или дори и  бижута. Независимо колко добре са се получили, ако бъдат част от нечий личен персонализиран подарък, ще имат своята нова висока стойност. И за вас, и за този, за когото ще зарадват. Ако е ценност. За мен подаряването е такава ценност. И като не мога да го правя, по една или друга причина- съм с отрязани ръце и сърце. Както съм писала и преди - подаряването е друг синоним на любов. По подаръците, споделените празници, и пожеланията в тях, можете да разберете и значението на присъствието си...