Докато е.

Понякога ми се струва, че най-стойностните неща в живота ми са се случвали... между другото. 

Извън онези големи мигове, в които съм чакала с бързобиещо сърце и когато думите са идвали подредени и важни. Извън филмовите сцени в главата ми. 

И точно в празното между малките неща. И в жестовете, които не съм обявявала ...и в мълчаливите минути, в които съм преживявала преминалото – сама и без публика.

Просто са се случвали между другото. Без да ме предупреждават. 

Нещо се е остойностявало...някога,някъде,без да разбера.

Може би след завършеното изречение пред този, когото обичам или в паузата преди да започна да говоря пред този, от когото се страхувам.

Просто там, в малкото, нещата са ставали важни за живота ми, без да го разбирам.

Поглеждала съм, задържала съм две-три секунди повече преди да се отместя, или съм усещала прескачане на пулса с бърза смяна на ритъма. Точно тогава да е било...

Да, 

ценното е ставало ценно, и между онези дребни болчици в живота, дето приличат на рани по кожата, за които не прилагаме лечение и хапче, но са неприятни.

Също като сухи, напукани пети. 

Некрасиви, драскащи.

Но върху тях стъпваш. И с тях ... стигаш.

---‐--------

Дълго време си мислех, че само истинските неща устояват. 

Но честно казано, най-дълбоко съм обичала онези мигове, които е можело да загубя.

И от мазохизъм, и защото вниманието ми се е оформяло до присъствие. 

А след него до благодарност.

И, да – вероятно точно защото е можело да се изгубят... съм ги и губила. Някои пъти без уважение, някога дори нахално, към онези, които са ми ги създавали. 

Но тогава е било от неразбиране.

Днес е друго. 

Днес дори споменът е прибран навътре - сложен от мен там, където няма тъкан, която  може да се напука и да изкърви.

------

Обаче след дълго време на вярване, че истинското е онова, което устоява... ми е по-трудно. По-трудно се пуска идеята, че тежи само онова, което ще трае, и ако нещо не е завинаги не е било. Защото твърде много си свикнал с нея.

 

Но честно ли? - Ами чуйте- 

Преходността не е трагедия.

Изненадващо наобратно.

Тя е причина да гледаме преди да затворим очи.

А за онези от нас, които още вярваме, че вечността е утеха – бих напомнила: Хей, хора, не живеем плътно!!

Вярвам, че истински, по-истински и най-истински ще заживея, чак когато приема, че може да няма Утре.

Че Всичко е Сега.

Защо обаче все още не го прилагам в обикновения с живот- не знам. Скоро ще стана на 40 и шест. Вероятно е втората половина на живота ми да изисква промяната...

И 

да осъзная и заживея с това, че всичко, на което съм способна може да се реализира единствено и само Сега

Може да стане продукт само сега и да има следа ... иначе просто ще потъне.

Време си е вече да спра да бягам и от завършеностите. 

и от всякаквите му там краища.

Освен това май вече и не искам да се вълнувам от категорични обещания, които после виждам празни, както и от големите структури от вкаменени планове и идеи без край, които само се изгубват. И аз в тях.

Не искам.

И затова пиша тук.

Да си напомням какво да искам.

Да искам това, което е тук – докато е.

Искам да срещам човеци, които не обещават, а остават. 

Искам да не меря колко се дава и колко се връща, за да е равно на „завинаги“.

И искам всичко това, което е тук. Докато е.

Докато е.

---‐--

Пълнотата на Сега е важната.

Преходна и важна. Важна и преходна.

И затова ще напомням – и на мен, и на вас:

Всичко, което има значение, минава.

И точно затова – има значение.

Присъстваме.

Докато е.

-----

Животът е Ин и Ян –обла прегръдка между временност и смисъл.

Бяло пространство в черното.

И черен контур в бялото.

Нито едното не е грешка.

И двете заедно - са път.

Le.