Животът знае какво още не съм...

Все по-често ми се струва, че животът не иска от нас подвизи. Не му трябват покорени върхове и победи в битките.
Само едно иска - да не му пречим.
Да не стоим насред реката със стиснати юмруци, опитвайки се да пренапишем течението.
Да не се вкопчваме в брега, когато дълбокото ни зове.
Да не се преструваме, че сме силни, само защото държим света на мускулите си.
Животът знае и добре вижда какво още не сме.
Мълчим си за това, за което не сме готови.
И хич не ни се дава каквото искаме, а каквото ще ни направи по-истински живи.
Хем за наказание, хем за да ни върне на мястото ни.

Аз дълго стоях в съпротива. И сигурно още стоя.
Не мога напълно да се отърва от вярването, че щом страдам, значи вървя срещу неправда.
Макар да усещам закономерности, все по-често виждам, че страданието може да е само знак, че заемам чуждо място. Знак, че нося чужд товар, и че говоря забързано, когато е време да се поклоня.
Оказа се, че истинската сила не е в борбата, а в признанието.
В това да уважавам реда, който не съм създала аз, но в който съм вплетена.
Да призная, че има сили, които виждат повече от мен.

Назад поколенчески.

Племенно.
И да науча, че съжалението е обратно на уважението.
Да схвана, че не е срамно да отстъпиш.
Да благодариш.
Да се отдалечиш с обич.
И да остана с разбирането за това.
 
Животът не е само хаос от подредени човелки желания и мечти.
Той има памет и посока. Поколенчески. От племето.

И когато престана да го насочвам аз, той ще почне да ми показва всичко, което съм забравила.

Le.

(Вдъхновение от Румен Янкулов)