Огледалото стоеше неподвижно, но събираше в себе си много. Не само лица, мисли, страхове, но и онова, което хората не изричаха с глас. То не беше просто стъкло, а разказвач на приказки и граница – тънка като дъх, и три пъти по-тежка от истина.
Стояхме един срещу друг и не помръдвахме. Бяхме еднакви, бяхме различни.
Само дето не знаехме кое е реално и кое ...изопачено...
– Но ти не ме виждаш и не ме разбираш! – каза гласът в огледалото. Гледните точки се сменяха и се зароди усещане за изкривяване.
– Виждам те. И те разбирам повече, отколкото ти е удобно.
Като ме чу, отражението примигна. Очакваше от мен нещо друго. Сякаш се надяваше да приема неговата по-лека версия – онази, която го изглажда, която оставя само това, което може да се понесе без да причинява спазъм в гърдите.
– Ти мислиш, че съм искал да те нараня?
Гласът му беше равен. Не обвиняваше и не защитаваше – просто питаше.
– Не. Мисля, че си искал да оцелееш.
Тишина. Заради огледалото изглеждаше по-различна и по-дълбока. Но не продължи дълго.
– Ти не ме виждаш. Разрушаваш ме от ден едно!
Гласът му остана равен, но погледът стана стъклен.
– Ти изопачи картината! – казах тихо. – Изкриви образите, докато станат удобни. Намали мащаба, сложи поддържащи роли там, където преди стоеше само същността. Превърна онова, което беше необятно, в нещо... редуцирано.
Думите ми падаха в пространството между нас. Отражението поклати глава. Не в несъгласие, а в нежелание да приеме този мой прочит:
– Просто ги видях... по друг начин!
– Видя ги по начина, по който можеш да понесеш, и за да дишаш равномерно, без вина.
Казах го – и видях как очите отсреща потъмняха. Зачудих се дали и моите в огледалото ще се променят. Замлъкнах. Този път тишината изглеждаше дълга.
Стояхме така. Две гледни точки, две истории, две версии на едно и също минало.
– Това не значи, че не е било истинско. Спри с това!
– Но значи, че за теб ние не сме били едно, както аз го усещах.
– Уморих се. – Гласът му потрепна за пръв път. Ти ме умори! От първия ден не спираш да ме уморяваш. Никога не беше доволна от това, което виждаш отсреща.
Отражението съвсем се изопачи, почти се разпадна. Очите му се изпълниха с умора. Разбрах, че за него реалността се различаваше от моята.
– Това е жестоко!
– Истината винаги е жестока.
Последва мълчание.
Казах си наум, че истината винаги е жестока за този, който иска да я подмени.
Тогава и Огледалото потрепна. Изпълни се с версии.
А отражението само стоеше и гледаше.
Знаеше, че в едната версия всичко просто се е случило, а в другата някой е направил избор.
Не се осмелих да продумам. Изопачих се и аз. Опитах се да се изравня с отражението, но не успях.
Дълго бях вярвала, че гледните точки не са отсрещни.
и не усещах, че огледалото отразява две реалности.
Едната оцелява. Другата помни.
Изведнъж обаче нещо се случи. Продължителното мълчание просто смени времето, без да знаем как. Просто стояхме безмълвни и разбирахме, че огледалото вече не трепти, не пречупва образи и вече нищо не се разминаваше.
Само въздухът тежеше.
Не знам дали беше от осъзнаването или от неизречените думи, които вече нямаха къде да се скрият, но все пак поех дъх и казах:
– Обичам те.
Това беше последното, което остана да бъде чуто.
Не очаквах да има движение отсреща, но то дойде. Не като отражение, а като глас.
Глас, който беше мой. Глас, който беше на отражението.
– Обичам те.
Всъщност го изрекохме заедно.
И в този миг разбрах, че...разговорът ни никога не се е състоял. Не се е изричало така, както си мислех. Не е бил между мен и отражението. Бил е само един – вътре в мен.
Всичко е едно. И то стои по средата на помненето и оцеляването.
Между истината и начина, по който можеш да я понесеш.
Между болката и усмивките.
Отражението не помръдваше. Но и аз вече не го виждах като отделно.
Нямаше нищо различно отсреща. Само огледало.
И аз. Цяла.
Стояхме така, аз тук , отражението - отсреща, и вече нито аз, нито то бяхме илюзии.
Нито любовта, нито изборът.
Само пътят зад гърба на единия отразяваше пътя на отсрешния в обратна посока.
Въпреки това знаехме, че трябваше някой да остане да помни.
Гледах отражението си. Макар, че непотрепваше в него имаше нещо различно.
Не страх, не съпротива. А тиха прошка.
После извърнахме глава.
Огледалото вече не беше нужно.
Не защото нямаше кого да отразява.
А защото нито помненето, нито оцеляването изисква нови образи.
За помненето е нужно само сърце.
А аз носех и неговото.
и си избрах да помня.
Нужно е само сърце.
И това е достатъчно!
.jpg)
