Животът знае какво още не съм...

Все по-често ми се струва, че животът не иска от нас подвизи. Не му трябват покорени върхове и победи в битките.
Само едно иска - да не му пречим.
Да не стоим насред реката със стиснати юмруци, опитвайки се да пренапишем течението.
Да не се вкопчваме в брега, когато дълбокото ни зове.
Да не се преструваме, че сме силни, само защото държим света на мускулите си.
Животът знае и добре вижда какво още не сме.
Мълчим си за това, за което не сме готови.
И хич не ни се дава каквото искаме, а каквото ще ни направи по-истински живи.
Хем за наказание, хем за да ни върне на мястото ни.

Аз дълго стоях в съпротива. И сигурно още стоя.
Не мога напълно да се отърва от вярването, че щом страдам, значи вървя срещу неправда.
Макар да усещам закономерности, все по-често виждам, че страданието може да е само знак, че заемам чуждо място. Знак, че нося чужд товар, и че говоря забързано, когато е време да се поклоня.
Оказа се, че истинската сила не е в борбата, а в признанието.
В това да уважавам реда, който не съм създала аз, но в който съм вплетена.
Да призная, че има сили, които виждат повече от мен.

Назад поколенчески.

Племенно.
И да науча, че съжалението е обратно на уважението.
Да схвана, че не е срамно да отстъпиш.
Да благодариш.
Да се отдалечиш с обич.
И да остана с разбирането за това.
 
Животът не е само хаос от подредени човелки желания и мечти.
Той има памет и посока. Поколенчески. От племето.

И когато престана да го насочвам аз, той ще почне да ми показва всичко, което съм забравила.

Le.

(Вдъхновение от Румен Янкулов)

Вярваме ли?! - IV

Христос воскресе!

Честит Великден!

Вярваме ли?! - част четвърта

Вече мога да кажа, че да има публикация точно на този празник е традиция 

Не знам дали да започна с въпроса-заглавие или с пожелание, но пък мога да ви споделя, че тази година лековерните пожелания и картинките значително намаляха в моята 'социална поща'. Все по-малко са и фанфарите в социалните мрежи. Намирам това за хубаво, защото винаги съм усещала този ден като по-тих и по-скромен.

Въпреки традиционната публикация за Възкресение, 

днес едва ли ще попитам пак "Вярваме ли?"

Защото знам отговорите. И имам пространството за тях в себе си

Защото си приличаме. 

Ние, хората, много си приличаме.

Искаме и вярваме почти еднакво...

в любовта, в страха, в предателството, в мълчанието, в срещите...

В това, че заслужаваме най-доброто. 

И в това, че Някой го е отвоювал точно такова за нас.

Приличаме си даже и по лекотата, когато се отказваме да вярваме-

в любовта, в другия, в себе си,… във всичко.

Днес ми се иска да върна пулса и живото усещане тук в публикациите си. Да пиша отново по-дълбоко, по-интимно и по-непокорно. Защото добре знам, че ако искам да бъде лично откровението ми, трябва ритъм. Трябва да оставя в думите дъха си, паузите помежду им, дори гневната нежност и онзи мой лек хаос, който винаги носи истината ми. 

Точно така, днес няма да питам дали вярваме…, нито в какво или как. 
Мисля обаче за това  къде  в този ден може да стои вярата. И ако аз имам съд, който би могъл да запази моята цяла, какъв би бил той?

(Поне за мен, в последните години, темата „кое къде стои“ започна да става съществена.

В живота, в опита, в болката. С времето започнах да усещам, че не само какво преживявам има значение, а и къде го подреждам вътре в себе си. Все едно с големите житейски категории започнаха да се оформят вътрешни модели - почти завършени системи от място и символ, които в определени моменти правят смисъла поносим)

Тази година Моята се събра в яйцето. 

В обокновено, боядисано яйце.

Нищо нестандартно, но все пак - символ, който настоя да свърже и да събере. 

Хора, избори и време. 

И успя да изрази нещо, което думите не могат.

Не съм сигурна дали за мен има по-смирен символ от яйцето. (Не боядисаното, а обикновеното)

Изглежда ми като свят в черупка. Цялостен и завършен, но затворен.

В сърцевината му -живот. 

А в тишината му - Бог. Ако още вярваме в Него.

То не може да се отвори с прошепване. 

То се разбива. ЧУпи се.

Пропуква се отвътре. А пукнатината напомня на кръст. 

Започнах да забелязвам как истините се избистрят не наведнъж, а след мълчания, сблъсъци и бавно разлепяне от илюзии. 

Всъщност се оказа, че животът не е в затвореното яйце, а е в пукнатината му.

и започва със звука от счупването на черупката.

И сякаш точно там е тайната -

За да се родиш,трябва нещо да се разруши.

Светът, в който си бил. Надеждите, които си носил.

Илюзиите, че ще бъдеш някъде.Че някой ще се върне.

Че времето ще дойде.

Че доброто стига.

Мисля си, че дори Възкресението не идва със светлина. 

Първо е тъмното и скърцането на камък… 

След отместването му... се ражда Вяра. 
А след нея и движението. Напред.

Аз, на този Великден, не искам чудеса и сияние.

Само искам да се разпукна правилно.

Да позволя на душата си да излезе - такава, каквато е. 

Слаба. Вярваща. Грешна.

Но още търсеща доброто.

Вярвам, че хората са добри. И аз също искам да бъда.

Вярвам, че любовта е и в думите и в мислите. В жеста. В това да си там.

Знам, че съм грешила. Мога и сама да си сложа трънен венец.

Но не знам как да се покая, освен с живот, който върви напред.

Да, аз вярвам, че ще успея.

Бавно, със страх, с пукнатини.

Но ще тръгна

и ще бъда добра.

И ти ще тръгнеш!

Защото всички си приличаме по важните неща.

Приличаме си не в края, не в началото, а в прехода.

По пътя на счупването, който води до раждането.

Отново.

Ще си приличаме и когато вече сме си свалили черупките и се оставим да бъдем крехки, неправилни, но живи.

Вярвам, 

че така ще отместваме своите камъни,

с движение.

Не наведнъж.

А по малко.

По човешки!

Ле.

20.4.2025

Тук са и предишните публикации: 

Вярваме ли?! - трета част

Вярваме ли?! - втора част

Манифест за несмаления дар ...

Дарът не е украшение. Той е зов.

Има хора, които не са създадени да бъдат част от общото.
Не защото са по-добри, a защото носят нещо, което не принадлежи само на тях.

Познават света отвътре. Разбират думите зад думите.
Усещат нишката на невидимото, още преди да бъде изтъкано.
Те не търсят различност - тя ги търси. Писано им е да са различно потребни.

На такива хора не им е позволено да спят дълбоко. Не могат да се задържат дълго в удобното и не могат да живеят смалено.

За едни от тях, за които животът е в трудностите, умът им не е просто ум, а подрежда останалите. Такива хора не могат да живеят смалено и не бива да се задържат дълго „долу на първите стълби“. Грях е да се снишат и е грях да ползват дара си предпазливо

Други, за които животът е път, сърцето им не просто чувства, а излъчва ритъм, който другите започват да следват несъзнателно.

Дарът им е награда, но е повече отговорност..

Ако ти си от тях, е важно да знаеш, че когато си призован да излъчваш мощно - това не е за теб, а заради онова, което можеш да дадеш на света. 

Има хора, които не могат да останат невидими, дори когато тишината ги притиска. В тях живее нещо, което настоява да бъде изречено, създадено, дадено.

Тези хора не са повече от другите. Но са тук по друга работа.

Да мислят нов свят.
Да събират смисъла от разпиленото. 

Има призвани. И има призовани.
И това не е гордост. Това е обет.

И  зов. И отговор.

Твоят. Ако си от тях!

Ле.

#изразговоритеми

Цветница е тиха...

Има едни празници, които идват меко, но носят тежест невидима. Цветница не е просто ден на имената цветя.

Не знам дали на света има по-тиха тъга от тази - да чакаш надеждата, а светът да я вижда само като украса.

Тогава е Цветница. Когато ехти възторг, а кръстът вече се задава.

Някой, някъде, влиза. Тълпи. Възгласи. „Осанна“

И само този, който влиза знае, че това е преддверието на Голгота.

И в това има тъга. И величие - също.

Цветница е!

===

Понякога се питам - колко хора има около нас, които посрещаме с усмивка, но оставяме сами в страданието им след това?
Колко пъти сме вярвали, че сме посрещнати, а всъщност тихо сме били изпратени назад -към себе си?

Някога и ние ще влезем в своя Йерусалим. С вяра. Със светлина в очите.
Ще носим доброто си като венец ... и  ще чакаме някой да го види.
(Може би нямя да го видят...)

Цветница може и да бъде само празник на радостта. Ако дотам разбираме.

Може да бъде просто пролетен венец и върбова клонка.

Но във всеки случай, това е ден на Идването на Доброто ...

и на онази негова тиха увереност, че не всичко, което е непризнато от хората,
е пропуснато от Бога.

И това стига.

#leprojects

#lemind

От точица до хоризонт... и нататък!

Имало едно време една точица.

Не от онези, които се слагат в края на изречения, а от онези, които се раждат в началото.
Крехка, без посока, но с потенциал. 
Толкова миниатюрна, че съществувала почти незабележимо - неродена като тяло, а само като възможност. В нея нямало все още никакво движение, нито обвързване, нито история. 
Само място.

Но пък имала очички, не била само координата. Била гледна точица. Родила се...

Миниатюрно малка, с малки очички, които не виждали по-далеч от кръглото ѝ топчесто носле. Напълно естествено- малки кръгли очички, малко топчесто носле. Живеела с разбирането, че светът е малък и кръгъл. Заглеждала се  в красивите му отблясъци, приличащи на отражения в сапунено мехурче.

Светът около нея действително бил мек и сапунено прозрачен. 

Мехур от илюзии, отразяващ слънцето като обещание.

Малка, тиха, кръгла, тя гледала света през своя център – съвсем мъничко зрънце перспектива, в което обаче живеели всички цветове, всички надежди и всички нейни въпроси.

Други точици летяли наоколо – някои мълчаливи, други шумни, но всички затворени в своите мехурчета на възприятие. Никоя от тях не подозирала, че светът е повече от това, което очите позволяват да се види.

Но нашата точица, тази за която ви разказвам - женска по душа, съзидателна по природа – умеела не само да гледа, а и да усеща. С всяко усещане и с всяка нова мисъл за непознатото, тя леко се разгръщала. Очертанията ѝ се разширявали – първо съвсем малко, после още.  И още.

И пораснала. Станала стабилна гледна точка.

Докато един ден не срещнала друга. Различна, по-плътна и уверена, тежка като малка вселена, която се носела с ясна посока, мъжка по принципи.
Тогава между тях се отворило пространство. Живо пространство - пълно с думи и ритъм. Малко плащещо на пръв поглед, но гарантирано закрепено от Ахимса.

Това не било просто среща, а подравняване. 

Двете точки, започнали да строят линия една към друга. Линията ставала плоскост. После преминавала във форма, а накрая - в цял Смисъл. Така точките си създали архитектура на свързване.

Разширявали се. Без да се губят.
И изграждали. 
Не самостоятелно, а като съставки. 

На кръгозор.

Можело да се види, че там, където построили кръг, там се образувала воля.

Не обикновена воля, а от онази подреждащата воля. Камъче до камъка. С чувството за иззиждане и с мисъл за носимостта. За да е гаарантирано създаването не само на здрав мост, а на... арка. 

Защото само ако имат воля за подреждане, гледните точки порастват в кръгозор. 
А когато се срещнат... могат да се превърнат в... хоризонт.

Разбира се, че не всяка среща на кръгозори е такава. Някои си остават само сблъсъци, други - илюзии в сапунени мехури. Но онези,за които се разказва в тази наша история- са!

Истинско подравняване. И истинско разгръщане.

Към каквото се стремяла и нашата точица.

Стремеж да е онзи кръг, който започва от точица, разширява се през създаването и остава отворен.

Тя била родена, за да се научи да се разширява. Било някак, някъде написано, че пространството в нея трябвало да се изпълва с други гледни точки, с разбиране и да порасне в... кръгозор. Била предвидена да се подравни по свързването и смисъла след това и да се разгърне до хоризонт.

Написан някак някъде бил този стремеж.

Достатъчно е да е готова!

----

Както и ние! Ние, с вас.

Достатъчно е да сме готови!

За гледни точки, които разтварят, а не свиват. Да създаваме, а не да затваряме.

Иначе какъв е смисълът на всички разгръщания, ако не - готовността ни да се разпознаем като съставка на нещо по-голямо?!

Достатъчно е да сме готови, нали? От точица....до хоризонт....и нататък!

Нали?! 

Нали, когато една точица се разгърне до хоризонт, вече не може да бъде затворена в нещо по-малко от ...безкрайност?

∞

Ле.

#Лелирично

 #автентеЛЕлично

#Leproject